Назад

Ще остане ли Европа либерална?

15.05.2017

Изказване на Аспарух Панов на кръглата маса-дискусия на тема  „Следващото поколение на ЕС - вдъхновение и предизвикателства”, организирана  на 28 април 2017 г. в двореца “Врана” от ЛИПА, ЕЛФ и фондация „Фридрих Науман”

Пътят нагоре и пътят надолу

е един и същ път.

Хераклит

 

Не може в една дискусия за бъдещето на ЕС да не споменем датата 25 април 2005 г., която ще остане завинаги в историята. Ако обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. от Цар Фердинанд Български бележи началото на пътя ни към Европа, то подписването на Договора за присъединяване към ЕС от неговия внук Цар Симеон Втори в качеството на български министър-председател бележи края на този дълъг път. Какъв по-добър позитивен пример за приемственост в българската държавност. Стига да можем да я почувстваме и оценим по достойнство.

Либералното правителство на Симеон Сакскобургготски 2001-2005 г. не само проведе и приключи успешно преговорния процес с ЕК, но и промени много неща в живота на всички ни. Както и в другите нови страни членки на ЕС, така и у нас формулата на успеха се дължеше на либерални политически и икономически решения, на живот по правилата в едно отворено гражданско общество и функционираща пазарна икономика.

За съжаление този период продължи твърде кратко и днес често се питаме, всичко това „сън ли бе или мечта“. Днес политическите реалности не само в България, но и в много от другите страни членки на ЕС с всеки изминат ден се отдалечават от стандартите на либералната демокрация. Ставаме свидетели на груби незачитания на разделението на властите през умелото манипулиране и контролиране на медийната среда, до демонстративното авторитарно поведение по върховете на политиката.

Никога след рухването на комунизма, Европа не е преживявала толкова разтърсващи проблеми, с каквито се сблъсква днес. Към глобалната финансова и икономическа криза от 2008 г., последвана от дълговата криза в Еврозоната, от бежанските потоци, и терористичните заплахи, се добавиха и последствията от успешния Брекзит, както и напрежението в отношенията с Путиновска Русия след анексията на Крим, а напоследък и с напълно променената Турция на Ердоган, която с всеки изминат ден се отдалечава от критериите за членство в ЕС.

Като че ли все повече хора, особено от моето поколение, започват да изпитват носталгия към свободата и романтичната еуфория на първите години след падането на Берлинската стена. Днес, четвърт век по-късно, ситуацията е коренно различна. Либералната демокрация като политико-икономическа система, базирана на прочутия триъгълник „свобода, права и отговорности“, започна да изпитва все по-големи вътрешни напрежения и да губи позиции. Триъгълникът като че ли се разпадна на съставните си части, а „отговорността“ просто се разпиля и изчезна от обществото.

В един момент, на „старите европейци” им писна. Отведнъж те видяха, че малцинствата съвсем не са интегрирани, а живеят в паралелни общества със своите мафиотски кланове и религиозни закони, и контактуват с местната власт само тогава, когато трябва да получат социалните си помощи. И както отведнъж им писна, така и отведнъж се опитаха да намерят спасението в безплатната и разрешена дрога на национализма и популизма.

Центристкият либерален модел, който доказа своята ефикасност в Европа, който успя да гарантира просперитета, благоденствието и индивидуалните свободи, и от който се ползваха всички идеологии, днес вече като че ли е изчерпан. Водещите политически партии в ЕС отново се връщат към „голямата” държава и поставят в ценностната си скала сигурността пред свободата. Нещо повече, на много места те не само се съюзяват с популистите, но и се превръщат в техен образ и подобие.

В ЕС, преди всичко в новите страни членки набира скорост разпространението на идеята за „нелибералната демокрация“, която представлява огромен риск за свободата с непредвидими последици. Концепция, която събира все повече привърженици и у нас. Гражданското общество, медиите и академичните среди са неразделна част от либералната демокрация, но в „нелибералната демокрация” на Виктор Орбан и трите се ограничават, заглушават или атакуват. С други думи, от „нелибералната демокрация” до „нелибералната недемокрация” има само една крачка. Прескочим ли я ще стане страшно...

Затова и единственият ясен политически критерий за оценка на една държавна власт остава отношението към свободата! Еднозначният отговор на ключовия въпрос дали се насърчава или ограничава свободата би трябвало да служи като най-надеждния либерален „стрес“ тест за политики, доктрини и правителства.

При това положение трябва да започнем либералния дебат едва ли не отначало. След всичко, което се изговори и изписа срещу либералната демокрация през последните години, след нестихващите опити за замазването, оплюването и в крайна сметка – обезсмислянето на основните ценности на либералния политически и икономически модел, на това, което е останало от „либерална Европа”, няма да й е лесно. Но вече има светлина в тунела.

И тя е свързана с появата на една млада и по възраст, и по начин на мислене либерална общност от хора, които са готови не само да защитават либералните ценности, но и да ги реформират за новите политически условия както в България, така и в ЕС като цяло. Неслучайно съвсем наскоро европейските младежки столици подписаха в Брюксел меморандум за младежко участие. Младите хора, които присъстват на днешната дискусия, както и членовете на клуба „Милениум” по света са чудесен пример за един нов подход към политиката.

Младите са тези, които най-добре разбират, че демокрацията не е просто само институционална структура, че тя е и политическа култура. Култура, която изисква от всички нас „по-силно да любим и по-малко да мразим”! Само европейската политическа култура може да ни стимулира да се придвижим от политиката на оцеляването към постматериалистичните ценности на знанието и духовната реализация. Тук става дума вече не за смяна на политическата система, а за „смяна на чипа във всеки един от нас”. В тази метафора на Царя - премиер, известен като „мистър Европа”, се крият предизвикателствата за България като член на ЕС оттук нататък.

Обичайна порочна практика е либерализмът да бъде обвиняван в радикален антиетатизъм. Това е напълно погрешно. Напротив! Загрижеността за институциите е една от най-важните задача на политическия либерализъм. И това съвсем не е конюнктурно твърдение,  а принцип от съществено значение. Първата грижа на модерната либерална политика е, държавата да работи добре, да спазва процедурната справедливост, състояща се от общи правила на поведение, валидни в еднаква степен за всички физически и юридически лица. Накратко, справедливостта е върховенството на закона: то поддържа реда в обществото и е абсолютно необходимо за оцеляването и успеха на пазарната икономика и либералната политика.

Но дори и държавата наистина да работи перфектно, тя трябва да бъде ограничена до обхвата, определен в Конституцията и законовата рамка за нейните действия. Дефинирането на тази рамка е обикновено основната тема на ежедневните политически атаки и от ляво, и от дясно срещу либералната политика.

Модерният либерал би характеризирал длъжността на държавата като един безпристрастен „рефер“, който налага „правилата на играта“, но не бива нито да се намесва в самата „игра“, нито да задава предварително или да подпомага резултата от нея, както се опитват да правят българските правителства след 2009 г.

Отървавайки се от някои закостенели и сюрреалистични абстракции, либералната демокрация има огромен вътрешен ресурс да участва активно в преосмислянето и реформирането на процеса на европейска интеграция. Битката все още не е загубена. Тя тепърва започва и то с добри резултати. Позитивните сигнали от Холандия и Франция не се нуждаят от специален коментар. С нетърпение очакваме и завръщането на германските либерали в Бундестага.

Въпреки всички натрупани проблеми с техните политически, икономически, духовни, морални и дори екзистенциални параметри, ценностите на либерална обединена Европа далеч не са загубили своята привлекателност и политическо и икономическо значение. Колкото и да е несъвършен днес ЕС в много отношения, все още в глобален мащаб не е създадено нищо по-добро като демократичен модел за междудържавен съюз.

Назад
Група за анализи

Галерия

Разгледай