През април 2015 г. ще отбележим 10 години от подписването на договора за присъединяването на България към Европейския съюз. На фаталния 13 април 2005 г. Европейският парламент одобрява подписването на присъединителните договори за България и Румъния, дефакто потвърждавайки присъединяването им към ЕС. Парламентът гласува за присъединяването на България с 522 глас „за“, 70 „против“ и 69 „въздържали се“, а подкрепя присъединяването на Румъния с малко по-негативния вот от 479 „за“, 93 „против“ и 71 „въздържали се“… Договорът е подписан на 25 април 2005 г. от премиера Симеон Сакскобургготски на специална церемония в Люксембург. Ратифициран е от всички страни-членки на ЕС и влиза в сила на 1 януари 2007 г.
Зад сухите цифри на евростатистиката се крие не просто най-големият успех на българския преход от комунистическа диктатура към европейска демокрация. Членството на България в ЕС е стратегическо постижение на българската държава, което тепърва ще определя живота на много поколения напред. В глобално-исторически план то би могло да се сравни с най-знаменателните събития за България, като приемането на християнството преди повече от хилядолетие или в по-ново време – с изграждането на третото българско царство преди повече от столетие. Въпреки кризата, която разтърсва еврозоната и противоречията в процеса на европейска интеграция, въпреки настъплението на национал-популизма и антимиграционните настроения в общоевропейски мащаб, но най-вече въпреки негативизма, излъчван от българските медии и насажданата теза за „провала“ на българския преход, резултатът от членството в ЕС може да се почувства от всички непредубедени и предприемчиви хора в България. Достатъчно е само да обичат Европа и да познават нейните ценности.
Винаги съм обичал Европа, въпреки че се запознахме истински едва, когато станах на 40 години. Просто „не ме пускаха” на Запад. Много хора са ме питали, ти защо толкова емоционално симпатизираш на завърналия се Цар – премиер, какво общо можеш да имаш с него. Как какво, та ние имаме обща съдба. И на семействата на двама ни, и на милиони семейства като нашите, комунизмът ни отне свободата. Царят не можеше да се върне в Родината си, а аз не можех да я напусна… Днес, като свободни български граждани, ние отново имаме нещо много общо, но вече не като съдба, а като кауза. Никога преди не съм и сънувал, че точно Царят ще подпише договора за присъединяване на България към ЕС. Ако обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. от Цар Фердинанд Български бележи началото на пътя ни към Европа, то подписването на договора за присъединяване към ЕС от неговия внук Цар Симеон Втори в качеството на български министър-председател бележи края на този дълъг път. Какъв по-добър позитивен пример за приемственост в българската държавност. Стига да можеш да я почувстваш и оцениш.
Европейска е и каузата на всички тези българи, които през годините превърнаха европейската идея в свой личен избор, които винаги са обичали Европа, работили са, работят и ще работят за нейното процъфтяване. Всички ние обичаме и България, но България в Европа! Европейската интеграция е най-успешният модел на либералната политика. Свободата е в основата на този успех. Индивидуалната свобода, демокрацията и правовата държава, пазарната икономика и свободната търговия, децентрализацията и ефективното местно самоуправление са фундаментите на общия европейския дом. Европейският съюз предоставя на своите граждани територия на свобода, сигурност и справедливост без вътрешни граници и с вътрешен пазар, където цари свободна конкуренция. Това красиво либерално изречение би трябвало да бъде в основата на днешната българска политика. Какво ли не се изписа и изговори през последните два месеца за резултатите от предсрочните парламентарни избори, сякаш след 5 октомври е настъпила някаква забележителна и неочаквана политическа промяна. Но за съжаление не е. Напротив, 10 години след подписването на договора за присъединяване към ЕС, политическата и административната реалност в държавата продължава да е дълбоко разочароваща и твърде отдалечена от европейските стандарти.
Да, без съмнение проблемите на адаптация се оказаха огромни, а понякога изглеждат и непреодолими. Комунистическата субкултура, бившата държавна сигурност и руското лоби продължават да властват в обществения ни живот – от “корупционното срастване” между държавата и политиката, през умелото манипулиране и режисирано затъпяване на медийната среда, до демонстративното триумфално и нагло авторитарно поведение по върховете на политиката, съдебната система, икономиката и културата. Казвал съм го много пъти, ще го повторя пак. Комунизмът е все още вътре в нас – и като болшевишки политически манталитет, и като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем себе си, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и още по-силна мафия, и омраза към цигани и турци, а вече и към сирийци, но преди всичко към спазването на писаните и неписани европейски правила.
Когато говорим по същество за новия парламент, който избрахме на 5 октомври т.г. няма съмнение, че в него не може да бъде създадено стабилно мнозинство, което да поддържа политиката на икономическа свобода в условията на нормална пазарна конкурентна среда. В народното събрание има твърде много популисти, разюздани в ксенофобията си националисти, има левичари, дори болшевики, има защитници на олигархичния корпоративно – политически модел и на максимално възможното опекунство на държавата. И толкоз. На мястото на парламентарните мнозинства, които създадоха политическата рамка на свободната функционираща пазарна икономика, от времето на правителствата на ОДС на Иван Костов и на НДСВ на Симеон Сакскобургготски, и които вкараха България в ЕС, в днешния парламент има огромна политическа празнина. Или по-точно има 23 техни клонинги и мутанти депутати от Реформаторския блок, които се опитват, но не могат да променят нищо съществено.
Очевидно, както показват и последните популистки трусове не само у нас, но дори и в страните „отличнички“ от централна Европа, радикалната смяна на икономическата и политическата система,и дори успешната европейска и евроатлантическа интеграция не са достатъчни за оформянето на нови демократични взаимоотношения между различните плоскости на политиката, бизнеса и гражданското общество. Удовлетворението от свободата и демокрацията, както и от принадлежността към евроатлантическото политико-културно пространство ще се установи едва тогава, когато хората сами проявят инициатива и желание да го изживеят. В случая става дума за упражняването на принципно нови, демократични норми на общуване, за изразяването и защитата на собствените интереси, за съзнателното развитие на една нова, европейска политическа идентичност.
Само животът по европейските правила може да ни стимулира да се придвижим от политиката на оцеляването (постигане на икономическа и физическа сигурност) към постматериалистичните ценности на знанието и духовната реализация. Всичко това е дълъг процес, който протича с различна скорост в отделните страни в зависимост, както от водената публична политика, така и от изходната разлика в културите. Едно обаче е ясно – тук става дума вече не за смяна на политическата и икономическата система, а за „смяна на чипа във всеки един от нас“. Тази метафора на Царя – премиер, известен като „мистър Европа”, така си остана неразбрана от медии и доморасли политици. Но в нея се крие цялата философия на новите измерения на прехода след присъединяването ни към ЕС. Не можеш да обичаш Европа, aко не си разбрал, че свободата и отговорността вървят заедно, че демокрацията не е просто само институционална структура, че тя е политическа култура. Култура, която изисква от всички нас „по-силно да любим и по-малко да мразим”!
Още материали от автора може да прочетете на този линк: http://panov–blog.com/
