Предлагаме ви текст от блога на г-н Аспарух Панов, член на Общото Събрание на ЛИПА, по повод 10 години от подписването на Договора за присъединяване на България към ЕС:
Датата 25 април 2005 г. ще остане завинаги в българската история. На този ден, точно преди десет години, на специална церемония в Люксембург българският премиер Симеон Сакскобургготски подписа Договора за присъединяването на България към Европейския съюз (ЕС). Договорът е ратифициран от всички страни-членки и влиза в сила на 1 януари 2007 г. България е приета при същите условия, изисквания и критерии, при които е приета десетката през 2004 г. (Естония, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Унгария, Чехия) и е част (заедно с Румъния) от петото разширение на Съюза.
Членството ни в ЕС нито ни е подарено, нито е жест от страна на Съюза, то е извоювано и е плод на много сериозни и последователни икономически, политически и културни процеси, на един изпълнен с емоции преход с участието на огромен брой хора, на радикален сблъсък между елити, ценностни системи, между „ново и старо“, между „добро и зло“. Ако обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. от Цар Фердинанд Български бележи началото на пътя ни към Европа, то подписването на Договора за присъединяване към ЕС от неговия внук Цар Симеон Втори в качеството на български министър-председател бележи края на този дълъг път. Какъв по-добър позитивен пример за приемственост в българската държавност. Стига да можеш да я почувстваш и оцениш.
Политическото лидерство е основен аспект от демократичната трансформация на посткомунистическите общества. От тази гледна точка е недопустимо да се правят генерални политически изводи без да се съпостави политическата роля поне на някои от най-изявените политици и държавници на прехода като Желю Желев, Филип Димитров, Иван Костов, Петър Стоянов, Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски. Всеки от тях по своему има огромна лична роля за реализирането на членството ни в НАТО и ЕС. Разликите обаче, в публичните им политики, в политико-културното им излъчване и поведение са просто невероятни. Богатството на тези различия между политическите лидери оцветява ярко българския преход и го прави уникален обект за изследване, особено през призмата на политическата култура.
Дори и при огромните наследени проблеми от „нестаналата декомунизация“ и невероятните трудности с адаптацията към европравилата върховенството на закона, политическият и икономически ефект от присъединяването ни към ЕС е достъпен за всички непредубедени и предприемчиви хора в България. В интерес на истината, преходът можеше да е значително по-бърз и ефективен. Нямаше никакви проблеми да станем членове на ЕС още през 2004г., ако реформите бяха започнати и проведени навреме. Еднопартийните социалистически правителства на Андрей Луканов и особено на Жан Виденов, реализирано благодарение на любимия на толкова много политици двуполюсен модел, носят основната отговорност за забавянето на българския преход.
Но можеше да бъде и по-лошо… Ако през 2001г. Симеон Втори не бе се появил на политическата сцена, изборите щяха най-вероятно да бъдат спечелени (благодарение отново на двуполюсния модел) от БСП и днес може би нямаше да бъдем нито членове на НАТО, нито щяхме да сме приключили преговорите с ЕС. В крайна сметка успехът на евроатлантическия и европейски проект на България се дължи на двата последователни пълни мандата на управление на страната без участието на БСП и на политическата приемственост между правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски.
Водената в продължение на 8 последователни години успешна дясноцентристка политика промени коренно политическия и бизнес климат в страната ни, а оттук и целия ни живот. Въпреки очевидните и неотричани от никого успехи на правителството на Иван Костов, вътрешнополитическата подкрепа към СДС спадаше непрекъснато, за да се стигне до катастрофалната изборна загуба през 2001 г. и до поредната драматична вътрешнопартийна криза вътре в СДС, която продължава и днес, 14 години по-късно. Трябваше наистина да се върне Симеон, за да се види колко дълбоко е всеобщото огорчение от липсата на необходимата обратна връзка и икономически морал във взаимоотношенията между властта на Костов и гражданското общество.
Без съмнение, днес създадената от Иван Костов партия ДСБ е най-активният и професионално подготвен член на Реформаторския блок в 43-то Народно събрание. ДСБ има собствени позиции и излъчва амбициозни и компетентни послания по повечето актуални политически и икономически въпроси. Коалиционната й политика обаче, често е абсурдна и стратегически погрешна. И това не е от вчера, а продължава още от юни 2001 г., когато Иван Костов отказа участие в коалиционно правителство с НДСВ. Ако тогава той се бе помислил повече за държавните интереси, може би след изборите през 2005 г. щяхме да успеем да реализираме и трети последователен мандат на дясноцентристко управление и нямаше да треперим като „лист обрулен“ при доминираната от БСП тройна коалиция.
Когато говорим за политическото лидерство на прехода, неминуемо стигаме и до последния български цар Симеон Втори. Начинът, по който Царят се нагърби и справи с политическата отговорност да управлява страната, отвори нова страница в дискусията за политическата култура. Тук вече става дума за съзнателно търсене на оптималната алтернатива на традиционното политическо махало. След налагането си като сериозна партия в политическия живот, НДСВ стимулира радикална промяна в двуполюсната българска политическа система. Утвърждаването на движението като центристка либерална партия доведе до създаването на един по-плуралистичен и прозрачен полицентричен политически модел, което се отрази и на цялостния начин на „правене“ на политика в България.
Въпреки кризата, която разтърси еврозоната и противоречията в процеса на европейска интеграция, въпреки настъплението на национал-популизма и антимиграционните настроения в общоевропейски мащаб, но най-вече въпреки насажданата теза за „провала“ на българския преход, нека се опитаме да бъдем обективни и да се противопоставим на вечните „оплаквачи“ и „плювачи“, на накокошинените ксенофоби, националисти и етнопопулисти, както и на неизлечимите русофили.
Нека поне на 25 април да се опитаме да признаем истината за управлението на страната през периода 2001 – 2005 г. Правителството на Симеон Сакскобургготски не само проведе и приключи успешно преговорния процес с ЕК, но и промени много неща в живота на всички ни. Точно тогава спря (макар и за кратко) чистката по партиен признак в администрацията, корупцията достигна най-ниските си нива от началото на прехода, а свободата на медиите – най-високите. Българският бизнес се съвзе, започна да се стабилизира средната класа и безработицата рязко намаля. За първи път след хиперинфлацията, хората започнаха да планират средносрочно, което се отрази положително на раждаемостта и доведе до намаляване на темпа на емиграцията.
За съжаление този период продължи твърде кратко и днес често се питаме, всичко това „сън ли бе или мечта“. 10 години след подписването на Договора за присъединяване към ЕС, политическата и административната реалност в държавата продължава да е дълбоко разочароваща и все още твърде отдалечена от европейските стандарти. Комунистическата субкултура, бившата държавна сигурност и руското лоби продължават да властват в обществения ни живот – от „корупционното срастване“ между държавата и политиката, през умелото манипулиране и контролиране на медийната среда, до демонстративното триумфално и нагло авторитарно поведение по върховете на политиката, съдебната система, икономиката и културата.
В трите парламента след 2009 г. имаше и продължава да има твърде много популисти и националисти, има левичари, дори болшевики, има защитници на олигархичния корпоративно – политически модел и на максимално възможното опекунство на държавата. И толкоз. На мястото на парламентарните мнозинства, които създадоха политическата рамка на свободната функционираща пазарна икономика, от времето на правителствата на ОДС на Иван Костов и на НДСВ на Симеон Сакскобургготски, и които вкараха България в ЕС, в днешния парламент съществува огромна политическа празнина. Или по-точно има 23 техни клонинги и мутанти, депутати от Реформаторския блок, които се опитват да променят нещата, но поне за сега това се оказва изключително трудно.
На този противоречив политически фон беше удивително как след изборите на 5 октомври 2014 г. ГЕРБ все пак успя да състави едно стабилно (поне за сега) коалиционно правителство с достатъчна парламентарна подкрепа и да начертае една амбициозна управленска програма. Новото управление има намерение да стартира ключови реформи чрез промяна на съществуващото законодателство в съдебната система, здравеопазването, образованието, пенсионната област, дейността на монополите, както и в технологията за провеждане на избори. Дай Боже да успее. Но не трябва да забравяме, че за всичко това са нужни висок професионализъм и коалиционна култура. И ако управляващите наистина искат да защитят и наложат европейските правила като първостепенна политическа задача, реформите трябва да бъдат извършени при максимална публичност и възможно най-широко обществено обсъждане.
Само животът по европейските правила може да ни стимулира да се придвижим от политиката на оцеляването (постигане на икономическа и физическа сигурност) към постматериалистичните ценности на знанието и духовната реализация. Тук става дума вече не за смяна на политическата и икономическата система, а за „смяна на чипа във всеки един от нас“. В тази метафора на Царя – премиер, известен като „мистър Европа“, се крият поуките и предизвикателствата за българската политика оттук нататък. На тази тема бяха посветени и конференцията, и кръглата маса по повод 10-годишнина от подписването на Договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС, проведени в двореца „Врана“ на 16 април т.г.
Събитието, организирано от Либералния институт за политически анализи (ЛИПА), фондацията за свободата „Фридрих Науман“ и Европейския либерален форум (ЕЛФ), събра двамата премиери, подписали договорите за присъединяване към ЕС, Симеон Сакскобургготски и Калин Попеску-Търичану, в момента председател на румънския Сенат. Сред участниците бяха част от министрите по времето на управлението на НДСВ, вицепремиерът Меглена Кунева, председателят на ДПС Лютви Местан и депутати от движението, политици, общественици и анализатори, членове на клуб „Либерално общество“ и журналисти. Нямам намерение да повтарям медийните анализи и коментари, ще си позволя да спомена само няколко извода, на които наблегнаха двамата премиери.
Според Симеон Сакскобургготски национализмът и популизмът не са нови феномени у нас и в Европа. Разочарованието и чувството за безизходица, което икономическите кризи произвеждат не се появяват за първи път. Те обещават лесен пряк път към просперитета, но такъв няма. Всички тези движения са срещу това и срещу онова, но не казват за какво стоят. Подобна демагогия е нечестна спрямо избирателите и късогледа.
За румънския му колега северната ни съседка е научила поне един урок по-добре от България и това е, че членството в НАТО няма алтернатива в политическото и общественото мнение. „Изключително сме щастливи, че това е един въпрос, по който сме постигнали консенсус“, подчерта той.
Двамата бивши премиери смятат, че мониторинговият механизъм за сътрудничество и проверка спрямо България и Румъния е свършил своята работа и ако продължи да се прилага в бъдеще, то това ще е само като политически инструмент за натиск от страна на „старите“ членки на ЕС, който пречи на двете държави и на политическия им елит да се почувстват отговорни за собственото си развитие. Нещо повече, България и Румъния трябва да обединят усилията си, за да преодолеят пречките пред влизането в шенгенското пространство, както и да използват съвместно възможностите, които предоставя „Дунавската стратегия“ на ЕС.
В заключение ще си позволя да цитирам Калин Попеску-Търичану, който отбеляза, че по време на преговорния и присъединителен процес към ЕС, България е имала едно предимство, с което Румъния не е разполагала и това е била личността на Царя – премиер. Той специално припомни последното заседание на Европейския съвет, на което е присъствал, като подчерта топлото отношение и огромното уважение на представителите на всички страни-членки към Симеон Сакскобургготски. Питам се, защо трябва да дойде човек отвън, за да ни каже една истина, която необяснимо защо, ние отказваме да приемем…
Толкова ли е трудно да признаем, че в България след 1989 г. не е имало по-типичен изразител на европейска политическа култура от Симеон Сакскобургготски. Не е ли вярно, че със завръщането си след 50 годишно изгнание, той умиротвори (макар и за кратко) обществото и се опита да цивилизова политическия живот като се противопостави на взаимната ненавист и конфронтацията. Нима може да има съмнение, че за първи път България бе представяна пред света по толкова впечатляващ начин? Не можеш да си европеец, ако не си разбрал посланието на Царя, че демокрацията не е просто само институционална структура, че тя е и политическа култура. Култура, която изисква от всички нас „по-силно да любим и по-малко да мразим“!
Аспарух Панов
Десет години от подписването на договора за присъединяване към ЕС. Поуки и предизвикателства
