„Дали вървиш или стоиш – все то! Ти си си на катъра.“
Тази забележителна фраза на Големия Атанас Славов, напуснал ни точно преди пет години, на 4 декември 2010 г., изразява по неповторим начин цялата философия на манипулативно насажданите илюзии, наречени „реформаторска политика“. Илюзии, съчетани с неизлечимата ни дълбоко провинциална и затлачена от комунистически рецидиви политическа, институционална и медийна култура. Днес, вече в края на 2015 г., няма съмнение, че преекспонираните претенции на 43-то Народно събрание да модерира политическите процеси и да проведе или поне да стартира очакваните с години реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и борбата с корупцията) изглеждат меко казано сюрреалистични.
Във вътрешнополитически план 2013 и 2014 бяха бурни години на конфронтация и нестабилност. Живуркахме при пет правителства, две от тях служебни, гласувахме два пъти на предсрочни избори, назначавахме „Кой“, „Мой“ и „Твой“, протестирахме и контрапротестирахме. Някъде по пътя загубихме и последните останки от правовата държава и си припомнихме времената на Жан Виденов, сблъсквайки се с предизвикания фалит на мощната банка КТБ. След всичко това, което преживяхме, 2015 г. ни изглеждаше, че ще бъде безпроблемна и стабилна. Очакваха ни (само) едни редовни местни избори през октомври и афиширани куп намерения за дългоочаквани ключови реформи.
Големи надежди се възлагаха специално на Реформаторския блок. Каквито и грешки да допускат в мъчителния процес на консолидация, те бяха и до ден днешен са „белите лястовици“ в сегашната парламентарна конфигурация. За съжаление, въпреки че програмните им предложения имаха широка обществена подкрепа, а кадрите им на всички нива на управлението се ползваха със сериозен авторитет, поредният триумф на статуквото в областта на съдебната реформа се оказва жесток капан за бъдещето на реформаторите като модерен десен европейски политически проект. На пръв поглед прави чест на премиера, който при втория си мандат се опитва да промени коренно стила си на управление, като избягва конфликтите, търси широки мнозинства и общи становища дори с опозицията. Но когато постигнатата стабилност води единствено до укрепване на статуквото, въпросите са много повече от отговорите.
Нарастването на оптимизма в обществото в началото на годината идваше и от недвусмислената позиция на президента Плевнелиев. Обръщението му към Народното събрание от 19 март отдавна е известно на всички и е широко коментирано. Визията му, изложена тогава пред народните представители, съдържаше всичко важно в стратегически план, което трябваше да се каже точно в този политически момент. Дори само изречението „Нужна е правна сигурност, за да дойдат инвеститорите, а не олигарсите“ бе достатъчно, за да се разбере за какво става дума. Както се очакваше, и Плевнелиев се присъедини към исканията за спешни реформи в съдебната система и за нова стратегия за борба срещу корупцията. Не на последно място президентът потвърди, че ще инициира референдум за изборните правила, като според него има съгласие той да се проведе заедно с местния вот през есента. Предложението бе внесено в парламента на 3 юни и съдържаше три въпроса за задължително, мажоритарно и дистанционно гласуване.
Започнахме стъпка по стъпка отново (наивно) да си вярваме, че постепенно тайното договаряне между държавата и организирания интерес, голяма част от което остава умело скрито от погледа на обществото, ще престане да бъде разменно средство в политическата дейност. А новото управление, което си избрахме в края на 2014 г., ще има политическата воля да се опита да промени нещата, като осигури интелигентното широко обсъждане на предстоящите законови промени от законодателната власт и ефективното контролиране на тяхното прилагане от съдебната.
Но както всички знаем, в българския политически живот никога не е скучно и нещата никога не са еднозначни. Както се оказа в крайна сметка, статуквото триумфира безапелационно и през тази година. И то, с демонстративни изпълнения по различни теми и в различни посоки.
Законът за предотвратяване на корупцията сред лица, заемащи висши публични длъжности, известен като Законът на Кунева отпадна още на първо четене и не беше приет от парламента. Той трябваше да е част от новата антикорупционна стратегия, приета през пролетта. Очакването с него да се даде знак, че борбата с корупцията ще се води по нов начин и с нов орган, не се сбъдна, поне до сега. И цялата власт по противодействие на корупцията си остана така, както си беше – концентрирана при главния прокурор. Отхвърлянето на изготвения от екипа на Меглена Кунева законопроект предизвика и 16 посланици от европейски държави да излязат с общо изявление, в което остро да критикуват действията на парламента.
Тук е мястото да си припомним и абсурдния перфиден начин, по който бе бламирана най-сериозната инициатива на Плевнелиев за обединение на нацията – референдума за изборна реформа. Да не говорим за задкулисния политически водевил, с който бе отхвърлено ветото на президента върху Закона за военното разузнаване. И така стигаме до вече прочутите и в чужбина „нашенски“ местни избори. За огромните и съвсем неслучайни дефицити около цялостната им организация и провеждане може да се напише не една дисертация.
В гаврата с личните ни права на европейски граждани по време на тези избори бяха преминати всички допустими граници. Освен до болка познатото ни понятие „контролиран вот“, в изборната ни терминология се появи и формулировката „контролиран хаос“. Видяхме какво можем да очакваме от самозабравили се политици, чиновници и „партийни секретари“, които се издържат от нашите данъци, а вместо чувство за отговорност имат единствено чувство за безнаказаност. И дори се гордеят с него.
В началото на ноември президентът Плевнелиев бе атакуван за пореден път в парламента, този път с общи напъни на Първанов и Борисов по повод интервюто му в английския „Индипендънт“. За каква политическа стабилност пледира премиерът, когато си позволява по подобен начин да унижава публично президентската институция, която защитава толкова достойно българските външнополитически интереси? Както показаха събитията по-късно, говорителят на руското лоби Гоце Първанов, се оказа като партньор на ГЕРБ много по-важен за премиера от страстния привърженик на съдебната реформа, днешния президент Плевнелиев, който и първи лансира личността на реформатора Христо Иванов за министър на правосъдието.
И така стигаме до квинтесенцията на годината – второто четене на конституционните промени за състава на Висшия съдебен съвет (ВСС) на 9 декември. Със „Живковистко“ мнозинство от 204 гласа „за“ парламентът бламира напредъка, постигнат при първо четене със 184 гласа „за“ и одобри „прокурорската поправка“, внесена от АБВ между първо и второ четене на проекта. Изменението променя съотношението между парламентарната и професионалната квота в съдийската и прокурорска колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС), по такъв начин, че засилва влиянието на парламентарната политическа квота в съдийската колегия и бетонира влиянието на главния прокурор в прокурорската. Прокурорската поправка бе прокарана с гласовете на ГЕРБ, ДПС, БСП, АБВ, АТАКА и Патриотичния фронт. Против гласуваха само от Реформаторския блок, а министърът на правосъдието Христо Иванов подаде оставка.
През 1992 г. имах честта да бъда избран за първия ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и винаги съм се интересувал от участието ни в дейността на тази най-стара общоевропейска организация. Но никога не съм си и помислял, че четвърт век по-късно, ще стигнем до там, 204 български депутати да се обявят против общата препоръка на консултативния орган на Съвета на Европа по конституционно право – прочутата Венецианска комисия, страната ни да гарантира на своите съдии независимост, а на прокурорите – автономност. Според комисията, независимостта на съдиите е много по-важна от тази на прокуратурата, една безконтролна структура, останала от времената на комунизма, на която е крайно време да се поставят някакви политически ограничения. Просто е потресаващо, как е възможно държава, която извършва конституционни реформи и от 10 ноември е поела ротационното председателство на Комитета на министрите на Съвета на Европа, да игнорира тези препоръки и то след като публично се е ангажирала да се съобрази с тях.
Вместо заключение ви предлагам един цитат с почти 130 годишна давност от книгата на А. С. Цанов „Партиите в България. Напомняне на някои уроци из и посочване на няколко вредителни пороци“, издадена през 1887 г., която често цитирам по различни поводи. Той е посветен на върховенството на закона и днес е по-актуален от всякога. А както са тръгнали реформите, може би ще бъде актуален и след още 100 години:
„… Но което е още поскръбно е това, че законите често се не зачитат от самите онези, които са ги правили, и от онези, които са поставени да бдят върху изпълнението им. Но нека ся не забравя че законът е добър в очите на народа до когато той ся прилага еднакво и безпристрастно на всички граждани без разлика на положението, мнението и състоянието им. Почне ли той да ся прилага различно на разни человеци, стане ли той и майка и мащеха, злоупотребили го служащият от партизанство, капризии и ненависти срещу тогози и оногози; тогава такъв закон губи силата си и уважението си. Тогава народът почне да мисли, че законите не са друго, освен средство, чрез което някои задружни людие и съзаклятници само скубят массата на народът. Всякой ще се съгласи че това е убийствено и за правителството и за народът.“
Статията бе подготвена специално за рубриката „Без филтър“ на БГНЕС и публикувана на 21.12.2015 г
