На 30 ноември 2011 г. изтича срокът за участие в Националния конкурс „България през 2037“. Най-добрите текстове ще бъдат наградени на церемония в резиденция „Врана“ преди Коледа лично от патрона на инициативата Н.В. Цар Симеон II.
Каква ще бъде страната след 26 години – сайтът на ЛИПА също ще публикува коментарите на популярни български журналисти, към които организаторите на конкурса са се обърнали.
(* Текстовете на журналистите не участват в конкурсната надпревара.)
Повече за условията на конкурса можете да прочетете ТУК.
Поредицата журналистически коментари започва със статията на Полина Паунова от Mediapool „(Не)логичната България“.
(НЕ)ЛОГИЧНАТА БЪЛГАРИЯ
Полина Паунова
Когато организаторите на конкурса „България през 2037“ мe поканиха да напиша мнението си по темата, бях напълно убедена, че това е лесна работа. Даже го написах. В общи линии звучеше така – кофти държава, но пък има някаква надежда. Доста години са това, така че все трябва да се очовечим. Малко примери за разкош. И се получи сносен текст. Малко тъга, по-малко оптимизъм, и все пак някаква надежда.
Да, ама не. Този текст ще бъде тъжен. И не дотам изискан. Няма да бъде никак оптимистичен. Също като бъдещите 26 години, които ни очакват.
Много е трудно да се пише за тъжна държава, в която всичко следва собствена логика, противна на естественото развитие.
Когато натиснах и последната точка на текста в първия му вариант си помислих – ето, ще преспи една нощ, след кратък ремонт ще натисна „send” и готово. И точно докато разсъждавах над това, прочетох новината – близки до рода на цар Киро в село Катуница убиха 19-годишно момче и причиниха смъртта на 16-годишен младеж. Някак не се трогнах. Вероятно звучи грозно, но е така. Замислих се едва когато разбрах, че се организира протест. И после всички потече. Озверели тълпи палят къщи и коли, общински съветник участва като обезумял главатар, футболни фенове си взели маски, защото знаели, че всичко, което ще направят, ще им наложи да не показват лицата си. И в същото това време полицията пуши отстрани.
През това време вътрешният министър се дере с пълно гърло на агитационен концерт „Победа”, защото оглавява предизборния щаб на управляващата партия. И някак си тази позиция, безспорно наситена със сладък патос, му дава правото три дни, след като озверели тълпи в цялата страна се млатят, когато вече и гласът му не е пресипнал от настървените възгласи, да се изкаже държавнически за образованието на ромите.
Да не забравяме и медиите, с лешоядните въпроси към близките „как се чувствате” и многострадалните коментари за трагичната обстановка. За да може след това видни анализатори да заключат „Ние сме убийците на 19-годишния младеж в Катуница”. Също, както преди няколко месеца възкликнаха „Ние сме убийците на Яна”. Помните случая, нали – изнасилената и смазана от бой девойка в Борисовата градина, чиито убийци бяха ясни на онзи човек с предизборните концерти още на следващия ден. Пък после се оказа не съвсем така.
Ако още някой ми каже, че аз съм убиецът на Яна, младежите от Катуница или Бог знае още на кого, ще избухна. Защото искам веднъж да чуя нещо различно от общи приказки и да видя нещо различно от етюд, гъделичкащ човешката ни същност. Искам действие, което да удовлетвори гражданската ми позиция. Не за друго – ужасно е лесно да се тюхкаш след трагедия и театрално да заемаш обществено угодна позиция. Прилича малко на мъдрия коментар на вътрешния министър Цветанов за образованието на ромите, дошъл три дни след като скинари вилнеят с бухалки и бият бременни жени. И няма как да не прилича – това е държавата на махленските клюкарки. В която цъкането с език е най-адекватната политическа реакция, а назидателното размахване на показалец от страниците на някой вестник – блестяща журналистическа разработка.
Наскоро навърших 25 години. Карам 26-та. Точно толкова време остава до 2037 г. По стандартите на ООН това е кажи-речи едно поколение. То ще бъде възпитавано от моето. А ние пораснахме, облечени в тигрови райета, под звука на някое маане.
Пораснахме генерално сбъркани от безкраен преход и зле прикрита носталгия по соца на тези, които трябваше да ни възпитават. Или иначе казано – пораснахме със сензационни вести за чалгаджийки, мутри и желанието „някой да ни оправи” (в чисто държавнически смисъл, какъвто се влага в това словосъчетание по нашите географски ширини).
Общата ни култура е твърде обща, светогледът ни твърде тесен, нравът ни – първичен. Пораснахме с идеята, че лесно се живее без правила, а още по-лесно се говори колко би било хубаво да ги има.
Ние сме поколението на многото думи и малкото действие. Отгледано от поколение на мълчаливи страхливци.
Не ми се мисли какви деца ще възпитаме.
В този смисъл, ако Чърчил беше роден в България, никога нямаше да каже знаменитата си фраза, че избягва да пророкува предварително, защото е много по-лесно да го правиш, когато нещата вече са се случили.
Няма по-лесно от това да предвиждаш България. Тя няма да се промени. Или поне не дава много индикации за това. Защото България се държи ту като нервна свекърва, искаща всичко на готово, за което има 45-годишно историческо обяснение, ту като оплаквачка, която вие като койот. Нали знаете – „работата” на оплаквачките е после. След леталния изход. Нямаме доктори, които да го предотвратят.
Горе-долу преди четири години, някъде по това време беше отпечатано изследване на Световната банка „Живот в преход”, според което 15% от хората в България на възраст между 18 и 34 години бяха посочили, че „при определени обстоятелства” искат „авторитарен режим на управление в страната”. При българите между 34 и 49 години едва 20% смятаха, че в условия на „демокрация” се живее по-добре.
Горе-долу преди две години всички тези хора направиха именно този свой избор. Пожелаха авторитарен стил на управление. И го получиха. Сега не знам дали съжаляват. Знам само, че здравата ръка се оказа полицейска палка, пожарникарски шланг и физкултурна свирка. А ние всички маршируваме под звука на последната.
Знам, че озверели тълпи се бият под „зоркото” полицейско око. Знам, че има един човек, който твърди, че ще взема държавнически решения „напук”, ако го изнервят с протести. Знам, че ако това продължи да ни харесва, може би не всички ние сме убийците на момчето от Катуница, както твърдят многострадални коментатори, но всички живеем в катун.
Знам, че когато това битово садо-мазо спре да ни харесва, ще стигнем до онова душевно спокойствие на обществото, което всъщност е демокрацията. И дано това се случи 2037 г., защото има такава възможност.
Апропо, когато обсъждахме текста, се появи притеснението, че темата със събитията от Катуница в края на месец септември може бързо да бъде забравени и смисълът на писанието да се загуби. Искрено вярвам, че след месец и година, ще помним случилото се. Защото иначе последните две изречения от предния абзац стават безсмислени. А станат ли безсмислени, се променя сценарият.
Всъщност, сценариите за развитие на държавата ни са два.
Сценарий 1: Логичната България
Когато моето поколение е на около 50 години, точно 2037 г., ще си зададе въпроса на родителите ни – „Защо не заминах?”. И също като родителите ни няма да успее да си отговори. И ще бъдем тъжни също като тях.
Когато моето поколение е на 50 години, точно 2037 г., също като родителите ни ще се тревожи за децата си. За това, че те са поредните жертви на уродливото чудовище България.
Когато моето поколение е на 50, през същата тази година от предните изречения, може би безконечният преход все още няма да е свършил и ние всички ще си задаваме въпроса колко още ни остава до заветното състояние на духа и държавата, познато ни от западния свят.
Когато моето поколение е на 50, а децата ни са на 25 и все още чакаме нещо да ни се случи, извън нас, а не движено от нас, означава, че 2037 г. ще бъде крайният срок, в който по границите на България трябва да сложим големи червени табели с надписи „CLOSED” и така кардинално да решим въпроса.
Тогава, след 26 години, ние няма да имаме сили, а тези след нас няма да бъдат възпитани в желание за промяна. Което означава, че въпреки многото изсипвани в пространството думи и декларации на „тази млада демокрация” състоянието, в което сме, напълно ни удовлетворява. Защото, ако имаме едно предимство, то това със сигурност е уникалната възможност да се научим от опита на другите. А виждам забележителния отказ да го направим.
В общи линии страната ни има краен срок. Ние самите имаме краен срок. 2037 г.. Дотогава трябва да сме решили искаме ли единственото различно тук след четвърт век да бъде нов аранжимент на „Радка пиратка”… Ако тази перспектива ни звучи наистина зловещо, то тогава… крайният срок не е най-доброто вдъхновение, но все пак е някакво.
Сценарий 2: Нелогичната България
Когато моето поколение е на 50 години, точно 2037 г., ще бъдем щастливи, че не сме си тръгнали. И ще разберем колко тъжни са били нашите родители.
Когато моето поколение е на 50, точно 2037 г., ще знаем защо сме останали.
Тогава таксиметровите шофьори няма да плюят през прозореца в трафика. Тогава ще бъде забравен и онзи характерен жест на ръката с присвити палец и среден пръст при изхвърляне на фаса по улиците. Тогава няма да псуваме стилистично издържано и без повторения общината за поредната спукана гума, заради дупка – умалено подобие на Марианската падина по централен булевард.
Тогава никой няма да чака да го оправят (помните понятието с политически смисъл, надявам се), а ще знае, че всяка оправия зависи от него.
Тогава ще знаем, че всичко зависи от нас. Но не от нас групово, както удобно сме свикнали от едни други времена, а лично от мен. И лично от теб. Защото всичко е лично. И защото никъде в света няма статуя на комитет.
Тогава ще избираме умно, ще работим усърдно, ще учим стръвно и ще се конкурираме. Именно тези неща са липсите у нас, отглеждани с години.
Тогава ще протестираме, а няма под предлог на недоволство да рушим. Тогава ще имаме позиция, а не футболни агитки с маски, защото ще знаем, че най-хубавото е да застанем с лицето си зад собствените си желания.
И понеже не съм най-големият оптимист, докато се чудех какво положително ще ни се случи след 26 години, в 7 сутринта видях онлайн известна с ведрия си поглед върху света приятелка. И веднага я попитах: Я, бързо кажи какво хубаво ще се случи 2037 година?
Ще порасна – кратко, точно и ясно отговори тя.
И това е най-хубавото, което може да ни се случи. 2037 година ще пораснем. Във всякакъв смисъл.
Публикацията на Полина Паунова в сайта kingsimeon.bg
Условия и срокове за участие в конкурса.
Сайтът на ЛИПА ще публикува и следващите журналистически коментари по темата на конкурса „България през 2037“.
