Пълен текст на статията на Аспарух Панов „Популизъм след либерализма“, публикувана във в. Култура, бр.25 (2687) от 29 юни 2012 г.
Време е да разберем, че българското общество никога не е имало продължителен и непрекъснат период на солидно, трайно съграждане на съвременните институции и граждански начала.
То е болно не от днес и вчера. И основната му болест е постоянната повишена температура, трескавост, прекъсването на лечението поради бързата смяна на една илюзия с друга, още по-красива, съблазнителна и модерна.
Лечението трябва да е просто като болестта – най-напред сваляне на градуса, постепенно създаване на имунитет срещу илюзии за бързо оздравяване.
Тончо Жечев, 1990 г.[1]
Заимствах идеята за заглавието на статията си от прочутата книга на Йежи Шацки „Либерализъм след комунизма”, издадена на български през 1996 г.[2] Като че ли днес все повече хора започват да изпитват носталгия към свободата и романтичната еуфория на първите години след падането на Берлинската стена. От дистанцията на времето няма никакво съмнение, че точно либерализмът се превърна във водещата ценностна категория при преструктурирането на политическата и икономическата система и стана символ на успешния преход в Централна, Източна и Югоизточна Европа. С други думи, на „либералния консенсус“, който се установи в „Нова Европа” след краха на комунизма, се дължи и успешното разширение на изток и на НАТО, и на ЕС.
Това важи в пълна степен и за България, колкото и странно да звучи днес едно подобно твърдение. Въпреки нестихващия негативен патос, излъчван от агресивните български медии, и въпреки насажданата от различни мутанти на левичарското и популистко националистическо мислене теза за „провала” на българския преход, промяната на страната ни е просто невероятна в сравнение с жалката комунистическа картинка, която представлявахме не само в края на 1989, но дори и в края на 1996г.[3] Както и в другите нови страни членки на ЕС, така и у нас формулата на успеха се дължеше на либерални политически и икономически решения, осигуряващи възстановяване на политическата справедливост и живот по правилата в едно отворено гражданско общество и функционираща пазарна икономика. Никой не дава членство в НАТО и ЕС даром, ние си го извоювахме с нашия си, може би понякога странен, типично български, но, все пак, стратегически либерален консенсус.
Днес обаче, нещата изглеждат по съвсем различен начин. Бурното настъпление на национализма и популизма в стари и нови страни членки на ЕС, центробежните сили и нарастващите проблеми в мултикултурните общества, избухването и противоречивият ход на арабските революции, все по-бурното икономическо настъпление и политическата еманципация на особено важната за ЕС Турция, неясните, но вече достатъчно обезпокоителни последици от завръщането на Путин на президентския пост в Русия, дълговата криза в идеализираната и възхвалявана еврозона, турбуленциите, разтърсващи класическите консервативни, социалистически и либерални партии и раждането на нови деидеологизирани и хаотични протестни групи и движения, бързото „побеляване“ на Европа, от една страна, и, от друга – неподготвеността на европейските младежи за конкуренция с азиатските и американските им връстници, както и рискът от тотален провал на стари и знакови страни членки на ЕС от южната част на континента, промениха радикално пасторалния пейзаж на „свободна Европа“.
Либералната демокрация като политико-икономическа система, базирана на прочутия триъгълник „свобода, права и отговорности“, започна да изпитва все по-големи вътрешни напрежения и да губи позиции. Триъгълникът вече не само че не е равностранен, но като че ли се разпадна на съставните си части, а „отговорността“ просто се разпиля и изчезна от обществото. Моделът, който доказа своята ефикасност в Европа, който успя да гарантира просперитета, благоденствието и индивидуалните свободи и от който се ползваха всички идеологии, произлезли от традицията на XIX век: и либерализмът, и консерватизмът, и социализмът, днес вече го няма. Просто е удивително колко бързо забравихме, че правата, свободите и качеството на живота не са дар Божи, а произтичат от доброто държавно управление и върховенството на закона. А те, от своя страна, са резултат от дейността на свободни, просветени и информирани граждани и избиратели, от буржоазната етика на едно отговорно и мислещо гражданско общество, с една дума, на хора, които разбират, че животът по правилата не ограничава свободите, а напротив – улеснява тяхната реализация.
През последните години тези балансирани мъдрости бяха с лека ръка пренебрегвани от политическите и финансовите елити (в различна степен и в „стара”, и в „нова” Европа), но ние не го забелязвахме или не искахме да го забележим. Политическите лидери престанаха да насърчават чувството за самоотговорност на избирателите, като започнаха да им угаждат и да ги затрупват с (неизпълними) обещания. Така възникна мощният социологически инструментариум на популизма, който деидеологизира политиците и ги превръща в най-обикновени специалисти по маркетинг. Обещай на избирателя, когото срещнеш на улицата, това, което ти поиска, и ще спечелиш изборите. Избирателят винаги е прав. Загубили чувство за собствената си отговорност, голяма част от избирателите се поддадоха на популисткия натиск и започнаха да смятат изпълнението на желанията си за нещо, което им се полага. Те започнаха да изискват от политиците, за които гласуват, да им предоставят все по-големи облаги, без самите те да са си ги изработили или платили по някакъв начин. Гърция е великолепен пример в това отношение.
В този перверзен подход към политиката, при който никой не носи отговорност за последиците, се крие основната причина не само за финансовите и икономическите проблеми, но и за провала на европейския мултикултурализъм. Отведнъж европейците разбраха, че разглезените и позитивно дискриминирани малцинства съвсем не са интегрирани, а използват дадените им права и произтичащите от тях свободи, за да живеят в паралелни общества със своите мафиотски кланове и религиозни закони и да контактуват с местната власт само тогава, когато трябва да получат социалните си помощи…
Може би някои тук ще кажат, че България стои в това отношение по-добре, защото все още сме далеч от имиграционните потоци, а нашите традиционни малцинства, с изключение на ромите, са добре интегрирани в българското общество. И сигурно ще бъдат прави, но до къде и до каква степен е задълбочен интеграционният процес? За каква точно интеграция говорим, когато днес политическата, медийната и обществената среда в България е пропита с много повече агресивна нетолерантност, отколкото през деветдесетте години на миналия век. Дълбоко националистическото и назидателно популистко говорене (а вече и поведение) на политици, на медии и никнещи като гъби патриотарски обществени организации води бавно, но сигурно до профанизация на едно от най-големите ни богатства – успешното съжителство на различни култури, етноси и религии. В момента в България, страна членка на ЕС, не е възможно изобщо да се проведат спокойни, отговорни и задълбочени дебати за социалната интеграция на етническите и религиозните общности и политическото им представителство в изборните институции и администрацията. Можем само с носталгия да си спомняме както за завидната междуетническа комуникация, която бе постигната в България след 1989 г. като част от либералния консенсус, така и за дебатите, които водехме върху интеграцията на различните общности в българската гражданско-политическа нация при пълно съхранение на етническата, културната и религиозната им идентичност.
За съжаление, след последното разширяване на ЕС от 15 на 27 държави, борбата за повече права се превърна в професионална и доста съмнителна политическа индустрия.[4] Добре финансирани (често от противоречиви по своя произход финансови източници) „експерти“ развиват истерични кампании за правата и защитата на кого ли не и на какви ли не „заплашвани” общности (не само човешки, но и животински) и растителни видове, подбрани по напълно безразборни признаци и критерии. Водят се епични „битки” за правата на пушачи и непушачи, на престъпници и надзиратели, на пациенти, лекари и фармацевти, на разведени бащи и самотни майки, на деца, изоставени от родителите си, и на дементни родители, изоставени от децата си, на бездомни кучета, на кафяви мечки и пойни птички, на битови алкохолици и зависими граждани от леки, тежки и най-тежки наркотици, на обикалящи Европа български проститутки и проституиращи български посланици, агенти на ДС… дори и на „блатните кокичета” около една от новите ни магистрали.
Без съмнение, подобно застъпничество е благородно и дълбоко хуманно в своята същност, но пренасочването по този начин на обществената енергия към безопасни за властта социални групи, дебати и конфликти обезсмисля вечния глобален въпрос за човешките и гражданските права като „фундаментална“ тема в либералната ценностна система. В цялата тази (често дирижирана от държавата) шумотевица на целенасочено коктейлно смесване на социални, екологични и правозащитни проблеми, като че ли никой не обръща или не желае да обърне внимание на правата и отговорностите на най-важните малцинствени групи – нито на етническите, религиозните и културни общности, нито на сексуалните малцинства (поне 5% от населението) и заплашително нарастващата група на хората с вродени или придобити увреждания.
От каквато и гледна точка да разглеждаме настъпилите промени и в „старите“, и в „новите“ страни членки на ЕС, няма никакво съмнение, поне за мен, че кризата в Европа, със своите разнопосочни икономически, политически, духовни и дори екзистенциални параметри, е преди всичко криза на „либерализма“ като ценностна система и гражданско-политическа ориентация. И тази криза се дължи не толкова на самите либерални партии, а на общото некомпетентно преиграване с либералните принципи, на тяхната произволна модификация и безотговорно прилагане в името на различни частни и групови политически, икономически и финансови цели, но не и на обществения интерес.
В подкрепа на тези доста песимистични разсъждения са и резултатите от последните президентски избори във Франция и парламентарните в Гърция. Добре известно е, че либерализмът не е обичан нито във Франция, нито в Гърция. Антилиберализмът е, всъщност, основната тема, по която двете страни винаги ще постигат съгласие, независимо от епичните драми в еврозоната. Основното политическо предизвикателство по „френската“ тема ми даде текстът на близкия до Съюза за народно движение френски политолог Доминик Рейние „Положението на десницата в Европа“, публикуван в „Култура“ през февруари т.г.[5] Споделям неговите изводи за „изчерпването на модела на социалната държава“, което в значителна степен намалява възможностите на публичните власти за социално преразпределение и агресивен държавен протекционизъм. Но заключението на Рейние, че „след смъртта на комунизма е дошъл редът и на социалдемокрацията“, звучи най-малкото комично и непрофесионално на фона на изборната победа на Франсоа Оланд. Очевидно, трудно се правят еднопосочни предсказания в една страна, където и „левицата”, и „десницата” са обединени в непоносимостта си към либерализма и се надпреварват кой да обещава по-голяма и по-важна роля на държавата. Всички обичаме Франция и неслучайно често цитираме думите на Томас Джеферсън: „Всеки човек има две родини – своята и Франция”. Да, Франция е символ на „свободата” като култура и на културата като „свобода”. Но този неоспорим факт само засилва още повече противоречието с абсурдните реалности на френския политически етатизъм…
На пръв поглед, трудно може да се търсят паралели между резултатите от президентските избори във Франция и парламентарните в Гърция. Но, от гледна точка на „разцъфтяването“ на антилибералния популизъм в Европа, нещата не изглеждат толкова сложни. Въпреки очевидния “контраст” между традиционното спокойствие на президентската смяна във Франция и пълния хаос след изборите в Гърция, не трябва да загубваме от погледа си общите (антилиберални) моменти: политическият възход на различни кресливи радикално-популистки движения, които оспорват политическата система, установена от традиционните партии. Тази тенденция става все по-силна в цяла Европа.
Във Франция около 30% от гласоподавателите отхвърлиха на първия тур финансовия пакт на еврозоната, европейската интеграция и приобщаването на имиграцията, като 18% от тях гласуваха за Марин льо Пен, а повече от 11% подкрепиха кандидата на радикалната левица Жан-Люк Меланшон, който се нареди на четвърто място. Впечатляващият срив на двупартийната система, доминираща в Гърция от свалянето на военната хунта през 1974 г., не успя да разклати традиционната за гърците антипатия към либерализма. Нито една от новите либерални партии – Демократичен алианс (начело с Дора Бакояни, представителка на политическата династия „Мицотакис”, бивша министърка на външните работи и кметица на Атина), Драси (която се обедини с Либерален алианс преди вота) и „Пресъздайте Гърция” не спечелиха достатъчно гласове, за да влязат в парламента.[6] Либералната политика се оказа твърде далеч от популисткия натиск, до който прибягваха гръцките партии, за да успокоят претенциозните си избиратели. А и допълнителният факт, че либералните партии подкрепят непопулярните антикризисни мерки на споразумението с ЕС и МВФ, ги остави окончателно извън играта.
Независимо дали са от крайната десница, радикалната левица или изобщо не могат да бъдат идентифицирани, и без значение дали са от антилибералната Гърция или от традиционно либерални държави, като Холандия и Финландия, всички тези представени в местните парламенти популистки движения, партии и партийки оспорват днешната ориентация на европейската политика. Въпреки че го правят по своя популистки маниер и не предлагат реално решение на проблемите, те дезориентират традиционните партии и основните европейски политически семейства, които развиват успешно общоевропейския проект вече повече от половин век. Объркването е още по-голямо, като се има предвид, че дълговата криза в еврозоната задълбочава допълнително общите проблеми в целия европейски политически пейзаж.
Точно оттук започват и трудностите в търсенето на една общоевропейска интерпретация на лавинообразното разрастване на политическия популизъм. Влиянието му е твърде различно – както в „стара“ и „нова“ Европа, така и в северната и южната част на континента, дори и отделно във всяка от трите най-важни страни членки на ЕС – Германия, Франция и Великобритания. Борбата срещу популистката вълна трудно може да бъде обобщена и поставена под един знаменател. Даването на един единствен отговор на ключовия въпрос: „Какво може да направи ЕС по отношение на популистите?”, би означавало да се пренебрегнат институционалните, икономическите и културните различия между отделните страни членки.
Но, все пак, едно е ясно. Популизмът е емоционална ценностна позиция, стояща отвъд традиционното разделение на политическите позиции на леви, центристки и десни. Една популистка партия не може да се фиксира като точка в политическата координатна система, разположена вляво или дясно. Тя прилича повече на облак, пелена или всеядна плесен, която деформира или направо унищожава идеологията в политиката. А деидеологизацията нарушава нормалното структуриране на политическото пространство. На философско ниво, на нивото на политическата култура, ние ще продължаваме да си говорим за либерализъм, консерватизъм и социализъм, но едва ли и на нивото на реалната политика, където разликите между идеологиите ще продължат да се стопяват благодарение на популистките им трансформации. Вкарването на значителни популистки тези и тактики в кампаниите на Саркози и Оланд са убедително доказателство в тази посока.
Популистите по правило предлагат прости решения на сложни проблеми. И, пак по правило, тези решения изглеждат много евтини, но, в крайна сметка, струват много скъпо не само на повярвалите в тях, но и на цялата държава, а както се оказва, и на ЕС като общност. Популизмът по дефиниция е насочен срещу елитите — основно икономически и политически, но също така социални, културни и академични. Популизмът е загрижен винаги за обикновения човек и говори от негово име. Той отъждествява волята на народа с морала и справедливостта, като ги поставя над всички други ценности. Тази идеализация на народа върви редом с демонизацията на елитите. Популистите не обединяват, те поляризират, разделят обществото на две хомогенни антагонистични групи – ние (чистият и непорочен народ) и те (другите). Няма ляво, няма дясно, няма идеология, другите могат да бъдат корумпираните политици от тройната коалиция, лекарите и съдиите, циганите и турците, богатите и успелите и кой ли още не. Просто и ясно – „Ние” срещу „другите”.
По всички тези показатели популизмът поразително прилича на комунизма, но, за щастие, все пак е феномен на модерната демокрация, а не на недемократичните режими. Специално в ЕС популистката офанзива не е следствие от възхода на антидемократични алтернативи, а произтича от опасни мутации вътре в самите либерални демокрации. Популизмът не отправя предизвикателство към демокрацията в качеството й на процедура, основаваща се на свободни избори и на управление на мнозинството. В своята дълбока същност, популизмът е нещо средно между „комунизъм лайт“ и „демократичен антилиберализъм“. И именно защото съвременните популисти не могат да бъдат охарактеризирани като антидемократични, либералните партии изглеждат толкова безсилни в своята реакция спрямо популисткото настъпление.
И тук трябва да минем отново на „кирилица“ и да зададем основния въпрос – в каква политико-културна схема бихме могли да поставим бедната балканска посткомунистическа България, в която понятието„традиционна“ в политически смисъл може да се използва само за бившата комунистическа партия?.. Занимавам се сравнително отдавна с турбуленциите в българската политическа система и с безпокойство следя засилващите се антилиберални тенденции в политическия ни живот. Оказва се, че след като станахме членове на ЕС, сме свидетели на настъплението на една амбициозна, цинична, арогантна и безскрупулна вълна на елементарно популистко дърдорене, което при премиера Борисов достига до логорея. Целта на цялото това словоблудство, заливащо публичното и медийното пространство, е замазването, оплюването, опростачването и, в крайна сметка, обезсмислянето на основните ценности на европейския либерален цивилизационен модел. Ценности като почтеността в бизнеса, взимането на важни решения чрез обсъждане, респект и толерантност към различията, традициите и културите, въплътени в европейското многонационално семейство, в религиозните, гражданските и икономическите общности, които заобикалят и формират отделната личност. Лично аз съм дълбоко убеден, че днес популизмът е не само един „сезонен“ вирус, атакуващ имунната система на европейската интеграция, а една от най-симптоматичните форми на цялостната криза, в която изпадна ЕС в последните години.
И ако все пак в по-голямата си част ЕС има стабилен имунитет към такива инфекции, осигурен от върховенството на закона, то в България развитието трудно се подчинява на общоприетата демократична логика за живот по установените правила. Пред очите ни важни, дори фундаментални части от политическия процес се превърнаха и продължават да се превръщат в задкулисни игри, бартерни сделки с влияние и търговия с власт. Тук можем да включим мащабни обществени поръчки, назначения на високи постове, изгодни законови улеснения за определени бизнес сфери за сметка на други, завоалирани дарения за предизборни кампании и купуване на гласове, далавери около изграждането на стратегически държавни обекти, двойни стандарти в отношението на държавата към определени частни банки и какво ли още не. Не е тайна за никого, че дефицитите по отношение на върховенството на закона, плачевното състояние на медиите и повсеместната корупция значително улесняват популистките партии при цялостния процес на взимане на решения в държавата.
Какво могат да направят опонентите на популизма оттук нататък? Нововъзникващи демократични движения като „България на гражданите“ на Меглена Кунева и всички тези рудиментарни клонинги, които са останали от или около реформаторските сили на прехода СДС и НДСВ, трябва да се съпротивляват с всички възможни средства (много по-добре заедно, отколкото поотделно) срещу характерното за популизма неглижиране на институциите и институционалните процедури на демокрацията, както и пренебрегване на принципа за разделението на властите. Според ГЕРБ, институциите и процедурите само затрудняват прякото изразяване на народната воля и поставят препятствия пред „силната“ личност, поела отговорността да бъде изпълнител и говорител на народните въжделения. Виждаме как с всеки изминат ден на институциите се гледа с все по-голямо омерзение като на тайни убежища за корумпирания (другомислещ) елит, чиито заговори трябва да бъдат разкрити и разобличени от неуморните като пчелички и служещи на народа политици-популисти. Непрекъснато намалява значението на парламента, неспособен и несклонен да контролира действията на правителството, а съдебните институции на практика не са в състояние да изпълняват надзорната си функция по гарантиране на върховенството на закона. Решаващо за едно евентуално бъдещо нормализиране на политическия живот ще бъде колкото се може повече авторитетни публични фигури, партии и граждански организации да запазят демократично равновесие и да олицетворяват алтернативата срещу ГЕРБ.[7] И най-вече да имат смелостта да я демонстрират и удържат, колкото и да е непопулярна. А ако успеят да създадат и обща алтернативна платформа, която предполага трудолюбие и отговорност, уважение към собствеността и спазването на закона, придържане към нормите на доверие, почтеност и репутация в договорните отношения, широк спектър от доброволни сдружения, както и децентрализирано вземане на решения и общи правила на поведение, валидни в еднаква степен за всички физически и юридически субекти, би могло да се мечтае за постигането и на по-високи цели.
Няма да е лесно! За съжаление, днес подобни мечти изглеждат нелепо на фона на актуалната ни политическа и икономическа ситуация. Електоралните успехи на популизма в Европа през последните години и специално на ГЕРБ в България са гаранция, че той не само няма скоро да премине в отстъпление, но ще се засилва и ще въвлича в своята сфера и нови последователи. За общество като българското, където представите за справедливост на огромна част от избирателите са свързани с отнемането на парите, колите и къщите на богатите и успелите, с поне двойно увеличаване на заплатите и пенсиите и ликвидиране на материалното неравенство, популизмът изглежда неизбежен. Да се надяваме, че поне членството в Европейския съюз ще ни гарантира, че няма да се реализират неговите екстремни форми. Трябва да сме наясно, че електоралният уют на триото „ГЕРБ, БСП и ДПС” е осигурен поне за следващите парламентарни и европейски избори. Хипотетични изборни флуктуации, като например парламентарна група на Меглена Кунева от 20-30 депутати, няма да променят статуквото, а ще му осигурят европейска легитимация. Формално принадлежащата към „свободния свят“ България изглежда готова за още много дълго и потискащо популистко управление.
Колкото до бъдещето на обединена Европа, можем да бъдем спокойни. Европейският съюз няма да загине, той е като демокрацията. Наистина е несъвършен, но все още в глобален мащаб не е измислено нищо по-добро като модел за междудържавен съюз.
Б. а. В статията авторът изразява личната си гражданска и политическа позиция и не ангажира фондация „Фридрих Науман”, за която работи в момента.
[1]Тончо Жечев, „Болки от текущото“; http://www.glasove.com/bolki-ot-tekushtoto-18649
[2]Йежи Шацки, „Либерализъм след комунизма”; Издателство “ГАЛ-ИКО“, София, 1996
[3]Аспарух Панов, „СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода”, стр.9; Издателство „Изток-Запад”, София, 2009.
[4]Richard D.North, “Liberty in the Modern World”, p. 18, The Rights Industry; Occasional Paper 7, Liberal Institute of the Friedrich Naumann Foundation, Potsdam, 2005
[5]Доменик Рейние, “Положението на десницата в Европа“; http://www.kultura.bg/bg/article/view/19353
[6]Защо гърците все още не се доверяват на либералните партии (по Ройтерс); http://www.dnevnik.bg/sviat/2012/05/16/1828201_zashto_gurcite_vse_oshte_ne_se_doveriavat_na/
[7]Аспарух Панов, „Либерализмът срещу популизма”; https://lipa.bg/events/read/180/
Автор: Аспарух Панов
Източник: в. „Култура“
Снимка: ЛИПА
