Публикувана на 12 Април 2013 на страницата на Института за пазарна икономика
Автор: Красен Станчев
На 28 ноември 1990 г. Маргарет Татчър подаде оставка като премиер, Лорд пазител на хазната и Министър на държавната администрация. (По традиция от 1721 г. британският премиер е и пазител на хазната, а от 1968 г. – и министър на администрацията.)
В същия ден в София се роди следният виц: „Каква е връзката между България и Великобритания? – Когато тук стачкуват, в Лондон правителството пада.” Очевидно вицът намекваше за упоритото поведение на Андрей Луканов, спрямо чието правителство имаше видимо недоволство. Фолклорът не се интересуваше от подробностите, а пресата само преразказа чуждестранния печат, настървено обсъждайки идеята за „програмното правителство” в нашата страна.
Коментарите за наследството на г-жа Татчър са от обективно-неутрални до отрицателни, примесени с нейни крилати фрази, извадени от контекста. Вместо факти за делата ѝ, пресата е пълна със заклинания. Из интернет тръгна стара подписка за „приватизация на погребението на Маргарет Татчър”, появи се одобрително мнение, че „единственото ѝ благородно деяние” е това, че още като 12-годишна девойка е спасила еврейско момиче от Виена от холокоста, а един колега откри, че „смъртта [ѝ] съвпадна с масираното настъпление срещу неолибералния капитализъм, който тя възвести”.
Предисторията
Преди реформите на Татчър Великобритания е болникът на Европа. Буквално. През 1978 г. канцлерът Хелмут Шмит споделя, че „Великобритания вече не е развита страна”. През 1967 г. Харолд Уилсън обезценява лирата стерлинг, за да „реши” проблема с държавния дълг, стимулира износа, държавните разходи и икономиката. Резултатът е фалит на хазната, от който я спасява МВФ през 1968 г. Но скоро разходите отново стават неконтролируеми, лейбъристът Уилсън е сменен от консерватора Едуард Хийт. Той остава в историята с въвеждането на „тридневна седмица” – режим за пестене на електричество, чието производство е силно ограничено вследствие на продължителните стачки на миньорите. Хийт губи изборите през 1974 г., но второто правителство на лейбъриста Уилсън остава на власт само две години и един месец. Той е жертва на своето поредно политическо нововъведение, известестно като „нов обществен договор”. За България е много полезно да изучи този опит. Накъсо: срещу обещанието, че ще съдействат за фискалната дисциплина като само веднъж годишно индексират заплатите във вече одържавените предприятия, профсъюзите получават пълен контрол върху икономиката. „Общественият договор” не е спазен, но този премиер, поради кризата, успява да получи някои отстъпки от Европейската икономическа общност преди бъде сменен от друг лейбърист, Джеймс Калахан. През 1976 г. кралството отново е пред фалит и за втори път е спасено от МВФ, но правителствените разходи отново са изпуснати от контрол. След неуспешен съюз с либералите, правителство на малцинството, зима на недовоството и вот на недоверие Кахалан губи изборите през май 1979 г. срещу торите, водени от г-жа Татчър.
Цялата статия можете да прочете на страницата на Института за пазарна икономика
