Изказването на проф. Тодор Танев при представянето на книгата на Аспарух Панов „Различният министър-председател. Разговори със Симеон Сакскобургготски ” е публикувано на 1 юни 2013 на интернет страницата на Н.В. Цар Симеон II.
Проф. Танев е автор на предговора към книгата
Музиката сближава хората, както и съдържанието с формата: затова подбрах музикален фон на своите думи по-долу:
Панчо Владигеров – Рапсодия „Вардар” (1922), Светлин Русев/Елена Розанова
Aaron Copland – Fanfare for the Common Man (1942), Eugene Ormandy
Сега, след като съвсем неочаквано за всички се появиха разговорите на Аспарух Панов със Симеон Сакскобургготски, си давам сметка, че у мен бавно, но сигурно се е натрупвало подсъзнателно любопитство към България преди едно десетилетие. Точно това време! – нито преди него, нито след това. Надигащ се спомен за слънчево и спокойно време, контрастно притиснато от оловните облаци на годините предни и след това. Като че ли усещам, че преходът е притежавал не само онзи прочут стохиляден митинг на „Орлов мост” преди това. Неясен спомен за едно необикновено време, което отмина преди да го разберем, оценим и поискаме то да продължи.
Оправданото очакване на всеки е, че книгата просто описва събитията и обстоятелствата, свързани с тези позабравени години. Точно затова, ако бях режисьор по сценарий от тази книга никога не бих задвижил хилядите фотографии от тогава. Едно разлистване прави ясно, че не става дума за спомени, макар да има много фактология. Ето защо не бих онагледявал случилото се непременно с пролетта на 1996: Царят с кмета Софиянски на балкона на софийската община пред развълнувания народ само час след края на впечатляващото му половинвековно изгнание. Или онзи специален влак, с който няколко дни по-късно той стигна до Плевен през Мездра и Враца, уж „червените бастиони”, които го посрещат най-възторжено. Или Народното събрание, 6 февруари 2002 – първо официално влизане в Народното събрание с министрите… 8 февруари 2004 – с румънския премиер Адриан Нъстасе… 13 юни 2003 – с водачите на листи на НДСВ… 19 октомври 2004 – с Председателя на правителството на Руската федерация Фрадков в Министерския съвет. Гарата, 22 януари 2005 – новите дизелови мотриси. Народното събрание – оставката на Председателя професор Герджиков. 11 февруари – вот на недоверие…
Може би щях да използвам само онази ненагласена, спонтанна снимка от едно събитие – залата в Люксембург, 25 април 2005: светлосин фон, Симеон ІІ и Георги Първанов седят пред масата и подписват Договора за присъединяване на България към ЕС; отзад стоят прави Соломон Паси и Меглена Кунева – тя е в бяло, всички останали в тъмни костюми, Соломон Паси с червена вратовръзка, Царят – със синя, Първанов – с черна…
Не, книгата не е за фактите от прехода. Такива книги има много. Може би, чувствам, тя е по-скоро за една библейска драма от модерното време. Дали си даваме сметка каква драма всъщност се разрази тогава? Драмата на разминаването на две взаимни сърдечни очаквания – стотици хиляди българи, стари и млади, с надежда за демокрация очакваха, че Царят ще възкреси някакво романтизирано минало с неговите патриоти, професори, дипломати, офицери, занаятчии. И един изгнаник – цар, в който е вкоренено да обича народа си, но не познава новите поколения, защото му е разказвано, разказвано и разказвано за една сменена България. „Чувствам се неизползван”, прочетох някъде в текста думите на Симеон.
Така, че книгата не е само за събитията в една отсечка от българския преход. Тя говори за политическата култура на българския преход. 50-те години в Коминтерновската орбита причиниха огромни ментални щети, като атакуваха националната идентичност. Съвременният гражданин, на която и да е малка съвременна европейска монархия, ако за това иде реч, да речем Люксембург или Дания, знае на каква демокрация може да разчита в страната си във впечатляващо по-голяма степен, отколкото са знанията за демократичните възможности на републиката на съвременния българин, който всъщност продължава да бяга от държавата. Някои (не всички) български граждани по инерция от дълго продължилия режим по чиста инерция помислиха, че Симеон ще им наложи „монархия”, без обаче да имат самочувствие на граждани на република. Оказа се, че „Господин Европа”, както го нарекоха европейски лидери, никога, нито веднъж не преподаде урок по монархизъм независимо от опасенията и очакванията. В това време „народният” характер на републиканската държава, излязла току-що от комунизма, се монополизира тъкмо от критиците на монархията. Състоялата се първа и единствена засега наша среща с Царя даде възможност да се установи колосалното натрупване на неизползвани възможности в несъстоялата се морална среща с него.
Не, не и не. Книгата не е за миналото. Тя е за бъдещето. В това съм сигурен. Ако не беше за бъдещето, нека всеки сам се запита, щеше ли да дойде сам, да присъства тук в този момент – за какво, заради някакъв политически „Гамбринус”? Тази книга не е за малкото момче в бяла униформа, което поздравява войниците в качеството си на невръстен монарх, нито за интелектуалния изгнаник с младата си жена в Мадрид, нито за говорещия много чужди езици човек с дипломатически обноски. Книгата е за нас и него и за оставащото общо бъдеще, което ще изживеем заедно.
Сред стратезите и полустратезите на присъединяването към ЕС изпъкваше фигурата на Симеон Сакскобургготски. Не говоря за културата като вежливи обноски, а за нещо много повече – културата като основата, върху която се градят нечии приоритети. Книгата е много повече за това, че неговите абсолютни европейски приоритети за България нямаха равни в страната и още нямат равни по своята концентрация и сила. Затова Царят се оказа правилният човек в правилния момент за България.
Споменът, който ми остана от „неговото” управление беше, че се случва нещо повече от нормално в политиката, нещо почти ненормално за нашия политически живот: денонощна, непознато амбициозна подготовка в името на една-единствена, ясна, заразителна и споделена морална цел. Предприемаха се непрекъснати ходове във външната дипломация и вътрешното законодателство. Някои от мерките бяха непопулярни и направо приемани като отстъпления, други не. Направиха се грешки. Имаше като цяло едно такова делово и фанатично напрежение върху стремежа на цял народ да скочи обратно в историята. Подобно нещо не се случва всеки ден, нито даже всяко десетилетие. Това беше неговата настойчивост, на „Господин Европа”. В книгата това се усеща. То е четивно.
Истинският държавник, за разлика от обикновения мениджър, знае да казва „Искам на всяка цена” и той го каза. За дребните ръководители няма „всяка цена”, има най-малката цена и най-голямата партийна изгода. Но тук нещата бяха обратните на обичайно случващото се.
И още нещо с кардинално значение за успеха – съгласието. Симеон Сакскобургготски ръководеше чрез този инструмент – общото съгласие, concordia omnium.
Задачата беше свършена. България придоби ориентация – най-важното нещо, което можеше да се случи – ориентация не коя чужда столица управлява и чий флот е вражески, а ориентация кои ценности са на този народ и как се работи за тяхното утвърждаване в пакет.
Но нито времето, нито силите, нито визионерството стигнаха за произвеждането на истинска стратегия за България. Стратегията е път, а не крайна цел. Малкият ход стига по-далеч от всяка цел. За никакви апории на Зенон не говоря, а за рационалност. Никой български ръководител не виждаше постоянното движение, влизането в ЕС се възприемаше като най-голяма крайна цел. Грешка. Влязохме в Европа като успелият да догони последния вагон на изнизващ се от гарата влак, свлякъл се на пода без дъх. Формално членство? Европа не е крайна, а начална гара. Какви са истинските задачи, които тепърва трябва да бъдат следвани? Никой от лидерите никога не каза какво се прави оттук нататък. Това поставя под въпрос лидерството: който стои отпред не е задължително лидер.
При тези обстоятелства изведнъж ми се стори теоретично възможно Симеон, който е така сраснат с европейската тема, да излезе отново в откритото пространство и да ни дари с възможност за още една среща с него, по-различна от първата. Спокойно: той повече няма да ни ръководи, но може да реши да помогне. Той е най-нестандартният български политик с авторитета и потенциала да насочва в обща посока партийните турбуленции, за да излезе България на надпартийната космическа орбита, която днес й е жизнено нужна, на живот и смърт.
Симеон никога не беше партиец. Бил е подготвян за държавен глава. Царят не присъства в местните монополи, не би и могъл. А ако разполагахме с единица за автократизъм, щяхме да отчетем нулеви стойности. За държавничеството точно това е най-основното изискване – надпартийното съгласие без списък на „наши и „ваши”. Най-вероятно затова Симеон даде алтернативна дефиниция на центъра не като медиана между полюсите, а като опит за тяхното сработване с оглед общата задача (Подобно обединение осъществиха по-късно в Германия). Прагматичното виждане за партията като инструмент за осъществяването на непартийна цел създаде твърде нестандартна драматургия на партийно ръководство.
Следващата крачка след приемането ни в ЕС може да бъде само една: ясен български курс в ЕС. Колкото успеем – все е за добро. За да се движиш максимално напред ти трябва цел, близо до неосъществимата. Отличниците в Европа така постъпват, това е секретът на техния успех, такъв е бил секретът и на българския успех през ХІХ век. След зловещото изхвърляне на една малка страна от европейското семейство през 1918 г. днес, малко преди 2018г., е време да започнем работа, така щото 100 години по-късно България да е в диаметрално противоположното положение – видима, нужна и незаменима в европейския дом. Не говоря за първа сила, а за ускорено движение по правилен курс вместо лашкане без ход в открито море. Това е последен голям шанс за всички ни: ако го пропуснем, перспективата е тихо демографски да се претопим в следващите десетилетия и да не знаем какво ще се случи с гробовете на предците ни и нашите собствени гробове само след 3-4 десетилетия.
Ако бях режисьор по книгата щях да се затрудня да избирам от богатия визуален материал, илюстриращ потенциала, с който всички разполагаме чрез „Господин Европа”. Разбира се, Лондон, 18 май 2012 г., т.е. точно преди година – общата снимка с подбрани едва 26 световни ръководители, сред които Елизабет ІІ, император Акихито, европейските крале и един монарх от богатите петролни страни в Близкия Изток. Но много повече бих фокусирал камерата върху нещо друго: неговото работно бюро (вероятно) във „Врана”, книгите, празните листовете и писалките върху него и настолната лампа, която осветява всичко това в сумрака малко преди зората на новия ден. Това бюро ще потрябва, искам да съм сигурен.
Източник: интернет страницата на Н.В. Цар Симеон II.
