Предлагаме на вниманието ви препечатка на публикацията от сайта kingsimeon.bg с автор Велислава Дърева от 5 април 2011 г.
05.04.2011, kingsimeon.bg
6 АПРИЛ – 10 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Велислава ДЪРЕВА
За да успее един български политик в България, никога не трябва да стъпва в България.
Трябва да бъде извън нейните предели и най-вече – извън ловните полета на българската политика – извън нейните страсти, битки, интриги, подлости, коварства, пошлости и други прелести.
Трябва да бъде „някъде там”, като НЛО, което всички чакат с трепет, всички искат да срещнат, да го видят и пипнат, обаче НЛО-то затова е НЛО – за да бъде тайнствено, загадъчно и митично, и да не се показва току-така.
Трябва да обитава някакво достатъчно отдалечено и безопасно място, но все пак – сравнително зримо, като обещание за среща. Някой ден.
Трябва да стои далеко и нависоко, да гледа отстрани и да говори от върха на планината, като един Заратустра. Но никога да не снизхожда от тази планина.
Трябва да живее в приказния чертог на общественото въображение. За да осмисля и вдъхновява човешкия пиетет към фантазното, страстната привързаност към магичното и детинското прехласване по един вълшебен образ, изплувал от езерото на фантазията.
Трябва да стои надалеко и нависоко. Като далечен и недостижим авторитет. Като далечен и неоспорим съдник – строг, но справедлив и грижовен. Като стожер на надеждата, като последна надежда, като обещание за чудо, за чудодейно избавление.
Трябва да стои надалеко и нависоко – извън и над политическата кал и мръсотия, неподвластен на хищните политически нрави, недосегаем за всякакви козни и кроежи, предателства и сделки, спотаени като един колективен Полоний зад завесата.
Трябва да стои надалеко и нависоко, за да бъде едновременно познат и непознат. Защото човекът (българинът – още повече) обича, харесва, уважава, приема безусловно и боготвори тъкмо този, когото не познава, този, който е нейде в далечината. На него се уповава, на него се надява, на него вярва.
Трябва да стои надалеко и нависоко не само в пространството, но и във времето, да олицетворява друго време и друг свят. За да бъде някак отвъден, почти безплътен, почти нереален, като лятна мараня, и поради това – безспорен.
Но, докато стои на високото и далечното място, неговото въображение и спомен също плоди фантазни, идилични образи. А всяко материализиране на фантазията е гибелно за идилията, родена от разстоянието.
За да успее един български политик в България, трябва да знае, че човекът чете, това, което му се иска да прочете и чува това, което си мисли че чува. И няма никакво значение какво всъщност си казал или написал.
Когато кажеш как „прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви”, при това „не по-късно от 800 дни”, човешкото ухо чува нещо съвсем друго. Чува обещание за чудо, настанява се удобно пред телевизора и започва да брои дните до сбъдването на чудото. И понеже чудесата се сбъдват от само себе си, по един магичен начин, от него не се изисква нищо друго, освен да чака. Да чака, потропвайки нервно, оня вълшебен миг, когато всичко „ще се оправи”, защото някой е „обещал” да свърши цялата тая работа. Всъщност, очакването винаги е едно и също – някой друг да свърши работата.
Когато говориш за „нов морал” и „почтеност във всичко”, чакащият пред телевизора си знае, че това изобщо не се отнася за него. А за някой друг. За всеки друг, но не и за него. И не се притеснява, че го управляват бездарни, безграмотни и посредствени субекти. Твърди, че иска неговите управници да бъдат умни, интелигентни, талантливи, възпитани, благородни и почтени личности. Но предпочита владетелят да е хитър, нежели умен; коварен, нежели почтен; простофил, нежели просветен; агресивен, нежели възпитан; отмъстителен, нежели благороден. Защото само така получава измамното самочувствие, че и той управлява. Плюс прекрасната възможност да се подхилква, да се умилква и да се страхува.
За да успее един български политик в България не трябва (в никакъв случай и по никакъв повод) да произнася такива думи – „аз не се конфронтирам с никого”; нито да формулира подобни стремления – „скъсване с политическата партизанщина и обединяване на българската нация около изконните ни идеали и ценности, които са съхранили величието й през хилядолетната ни история”; още по-малко – да споделя своето разбиране за същността и смисъла на политиката като национално съгласие и национално помирение.
Всякакви такива възгледи, принципи и действия обезсмислят дълбоката порочност на българската политика; раняват я право в нейното агресивно сърце, което живее, диша и се храни с една видиотяваща, хистеричава нетърпимост, омраза, презрение и отмъстителност към „другия”, който и да е той, от което и да е историческо време.
Да умиротвориш обществото; да цивилизоваш политическите нрави; да отнемеш от партийните елити тяхната единствена легитимност, що избуява върху откровената ненавист (а зад нея прозират и напират общите и неизменни интереси на същите тези „елити” да се самовъзпроизвеждат във властта – политическа, икономическа, изпълнителна, съдебна, явна, тайна и всякаква); да лишиш партиите от отровния хумус на конфронтацията; да събудиш идеята за национално съгласие, за помирение с историята (която е наша, обща история), за осмисляне и преоткриване на миналото (което е наше, общо минало); без помисъл за исторически реванш, реставрация и мъст; да направиш възможна срещата между различните исторически времена, които по дефиниция се отричат, изключват и зачеркват взаимно – това е непростимо. Нещо повече – това е неразбираемо.
Политиците не постъпват така.
За разлика от държавниците.
Оригиналът на публикацията можете да прочетете в kingsimeon.bg
