Аспарух Панов за либерализма срещу популизма

ЛИБЕРАЛИЗМЪТ  СРЕЩУ  ПОПУЛИЗМА

 

АСПАРУХ  ПАНОВ

 

(пълен текст на лекцията представена на националната конференция на НДСВ в Пловдив, 7.4.2012 г.)

 

Кризата в Европа, със своите разнопосочни икономически, политически, духовни и дори екзистенциални параметри, е преди всичко криза на „либерализма“ като ценностна система и гражданско-политическа ориентация. За т.н. „Нова Европа“ това е криза на „либералната  демокрация“, която се установи след краха на комунизма и която доведе до експлозивното разширение на изток и на НАТО, и на ЕС. Успехът на преходa в тези посткомунистически държави, които реализираха евроатлантическата си интеграция, бе свързан преди всичко с единодействието между партиите в политическия център и тези вдясно от него. С други думи формулата на успеха се дължеше на стратегическия консенсус между либералите и автентичната десница на консерваторите и християндемократите около фундаментални политики и икономически действия, осигуряващи живот по правилата, начертани според върховенството на закона в едно отворено гражданско общество и свободна пазарна икономика.

 

Това важеше до голяма степен и за България, колкото и странно да звучи днес едно подобно твърдение. И този успех си имаше своите конкретни автори – това са основните реформаторски центристки и дясно центристки политически сили на прехода НДСВ и СДС, и техните по-малки съюзници и партньори. Никой не дава членство в НАТО и ЕС даром, ние сме си го извоювали с нашия си, може би странен, типично български, но все пак стратегически дясноцентристки консенсус.

 

Тежката глобална финансова и икономическа криза от 2008 година, избухването на арабските революции, бурното настъпление на национализма и популизма в стари и нови страни членки на ЕС, центробежните сили и нарастващите проблеми в мултукултурните общества, дълговата криза в Еврозоната и провала на стари и знакови страни членки на ЕС от Южна Европа, промениха радикално пасторалния европейски пейзаж. В един момент на „старите“ европейци им писна. Писна им да хрантутят страни-членки, които винаги са харчели повече, отколкото са печелили, писна им от „полски водопроводчици“ и „български проститутки“, но най-вече им писна от превръщането на борбата за повече права в мръсна политическа индустрия… Отведнъж те видяха, че малцинставата съвсем не са интегрирани, а живеят в паралелни общества със своите мафиотски кланове и религиозни закони, и контактуват с местната власт само тогава, когато трябва да получат социалните си помощи…. И както отведнъж им писна, така и отведнъж намериха спасението в безплатната дрога на популизма.

 

Либералната демокрация, за която говорим, като политико-икономическа система, базирана на прочутия равностранен триъгълник „свобода, права и отговорности“, започна да изпитва все по-големи вътрешни напрежения и сериозно да губи позиции. Триъгълникът вече не само че не е равностранен, но и едната му страна, наречена „отговорност“ като че ли изчезна от обществото. Моделът, който доказа своята ефикасност в Европа, който успя да гарантира просперитета, благоденствието и индивидуалните свободи, и от който се ползваха всички идеологии, произлезли от традицията на XIXвек: и либерализмът, и консерватизмът, и социализмът, днес вече го няма. Няма го и дясноцентристкият консенсус, за който споменахме преди малко. Десните партии отново се върнаха към голямата държава, повече или по-малко към Кейнсианството в икономиката и поставиха в ценностната си система сигурността пред свободата. Нещо повече, на много места те не само се съюзиха с популистите, но и се превърнаха в техен образ и подобие. 

 

Либералите останаха не само политически сирачета, но на много места загубиха и продължават да губят политическото си влияние. Популистките и националистическите партии постигнаха завидни успехи дори и в скандинавските държави – крепостите на либерализма. Може би тук е мястото да се кажат няколко думи за същността на популизма.

 

Популизмът е емоционална ценностна позиция, стояща отвъд традиционното разделение на политическите позиции на леви, центристки и десни. Популистите по правило са „продавачи на чудеса”. Те предлагат прости решения на сложни проблеми. И пак по правило тези решения изглеждат много евтини, но в крайна сметка струват много скъпо не само на повярвалите в тях, но в крайна сметка и на цялата държава, и на еврoпейската общност като цяло.

Популизмът по дефиниция е насочен срещу елитите — икономически, политически, културни, академични. Популизмът е загрижен винаги за обикновения човек, за човека от улицата и говори от негово име. „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме”, това е гениалната ключова фраза на нашия народен лидер. Популизмът отъждествява волята на народа с морала и справедли­востта, като я поставя над всички други стандарти. Тази идеализация на народа върви редом с демонизацията на елитите – крадливи и алчни, и винаги безпощадни към същия този малък човек. Частните капиталисти – експлоататори, корумпираните политици, лекари и съдии, продажните бюрократи — това са все основни типажи, атакувани от популистите.

 

Всъщност популизмът е феномен на модерната демокрация, а не на недемократичните режими. И затова терминологично не би могло да се каже „Демокрацията срещу популизма”, каквото е и заглавието на днешната ни конференция. Специално за Европа популистките предизвикателства не са следствие от възхода на антидемократични и авторитарни алтернативи, а произтичат от опасни мутации вътре в самите либерални демокрации. Популизмът не отправя пре­дизвикателство към демокрацията в качеството й на система, основаваща се на свободни избори или на управление на мнозинството. Популистите всъщност обичат изборите, а както виждаме, често ги и печелят. Би било сериозна интелектуална грешка да разглеждаме възхода на популистките партии като победа на антидемократични нагласи и позиции. В своята дълбока същност популизмът е „демократичен антилиберализъм“. И именно защото съвременните популисти не могат да бъдат охарактеризирани като антидемократични, либералите из­глеждат толкова самотни в своята реакция спрямо популисткото предизвикателство.

 

Каква е ситуацията в България днес?

 

Драги колеги и приятели,

 

Парламентарните избори чукат на вратата ни, а политическият пейзаж е доста мрачен. Въпреки някои хипотетични надежди, свързани с новия проект на Меглена Кунева, съществува много голямата вероятност единствено партийното трио ГЕРБ – БСП – ДПС да влезе в следващия парламент. А оттам нататък то може без особени усилия да ни управлява в различни комбинации през следващите най-малко 50 години. Един такъв трипартиен модел по принцип е много стабилен, осигурява наличието на баланс между управляващи и опозиция и гарантира на теория политическия плурализъм. Особено като се има предвид членството на трите партии в трите основни европейски политически семейства – на християндемократите, социалистите и либералите.

 

И трите партии обаче, за които говорим, в една или друга степен произхождат от БКП и което е още по-лошо, са дълбоко свързани с нейния бивш репресивен апарат – Държавна сигурност (ДС), Народната милиция и прокуратурата, организирана по съветски модел. При този генезис и взаимно преплетени обвързаности, нито БСП, нито ДПС и най-малко ГЕРБ отговарят като партии в достатъчна степен на ценностните и политическите критерии за принадлежност към съответните европейски политически семейства. На практика, с малки изключения, в това трио няма фундаментални политически различия, а само различни групови икономически  и лобистки интереси.

 

Особено интересна за нас все пак от тези три партии е управляващата партия Герб. Тази създадена и управлявана еднолично от Бойко Борисов партия няма и не може да има идеология. Нея не можеш да я поставиш като другите партии в политическата координатна система, не можеш да я позиционизираш като точка вдясно, вляво или в центъра. Тя е като облак, като непрогледна мъгла, като всеядна плесен, която покрива постепенно целия ни живот. С други думи Бойко Борисов и ГЕРБ деидеолоигизират политиката, убиват политическото в управлението на държавата. А това спира реформите, спира движението на държавната машина. Колелата се въртят, моторът бръмчи денонощно, но на практика стоим на едно място. Шумим, но не правим нищо…

 

Какво могат да направят опонентите на популизма оттук нататък?

 

Опонентите на популизма в лицето основно на НДСВ, СДС и на по-малките запазили идентичността си дясноцентристки партии трябва да се съпротивляват с всички възможни средства срещу характер­ното за популизма неглижиране на институциите и институционалните процедури на демокрацията. Според ГЕРБ институциите и процедурите само затрудняват прякото изразяване на народ­ната воля и поставят препятствия пред „силните“ личности, като Борисов и Цветанов, поели отговор­ността да бъдат изпълнители на тази народна воля. Виждаме как с всеки изминат ден на институциите се гледа с все по-голямо омерзение като на тайни убе­жища за корумпирания елит, чиито заговори трябва да бъде разкрити и разобличени от неуморните и служещи на народа политици-популисти. Решаващо за едно евентуално бъдещо нормализиране ще бъде колкото се може повече публични фигури и партии да запа­зят равновесие и да олицетворяват алтернативата срещу ГЕРБ. И да я удържат, колкото и да е непопулярна.

 

Няма да е лесно! Електоралните успехи на популизма в Европа през последните години и на Герб в България са гаранция, че той не само няма скоро да премине в отстъпление, но ще се засилва и ще въвлича в своята сфера максимално количество партии и полити­ци. За общество като българското, популизмът изглежда неизбежен, като единствено членството в Европейския съюз ни гарантира , че няма да се реализират неговите екстремни фор­ми. Трябва да сме наясно, че политическата сцена на България изглежда готова  за много дълго и тягостно популистко представление.

 

Колкото и песимистично да звучи всичко това, надеждата и потенциалът за (принципна) политическа промяна не са изчезнали с последните избори. В опит да се потърси смисъла на политиката отново, трябва да се започне формирането на една демократична общност, която под общия знаменател на една нова гражданско-политическа платформа, да продължи да води България по пътя към модерна Европа. Необходимо е разбирането за общи действия и политически намерения, за да може да се запълни, оформи и структурира празното пространство отвъд ГЕРБ, БСП и ДПС. Нещо, което НДСВ и приятели вече се опитват да направят.

 

Няма никакво съмнение, че в рамките на едно класически структурирано политическо пространство, платформата, за която говорим, може да е разположена единствено в „център – дясно”, като носещите й колони да бъдат НДСВ и СДС. А ако си представим тази платформа като гражданско-политически проект, тя трябва да обединява такива личности, социални и професионални общности, политически партии и неправителствени организации, които притежават възможно най-голям респект към морала, традициите и конвенциите, въплътени в семейството, религиите и гражданските общности, които заобикалят и формират всяка отделна личност. По дефиниция към тази общност принадлежи и движението «България на гражданите» на Меглена Кунева, независимо дали партията, която ще се създаде на негова основа, ще бъде либерална или ще клони към Европейската народна партия. Нали все пак търсим дясно-центристкия консенсус? Успехът на всяко политическо обединение е сложно нещо, особено в България. Обединението е въпрос на политическа и коалиционна култура, на съобразителност, интелигентност и позитивна енергия, но преди всичко на способност за потискане на собственото его и болезнените лични амбиции на участниците в подобно общо и толкова благородно начинание.

 

Платформата, около която търсим консенсуса център-дясно, предполага буржоазна етика на трудолюбие и отговорност, уважение към собствеността и спазването на закона, придържане към нормите на доверие, почтеност и репутация в договорните отношения, широк спектър от доброволни сдружения, както и децентрализирано вземане на решения. Платформата трябва да защитава преди всичко процедурната справедливост, състояща се от общи правила на поведение, валидни в еднаква степен за всички физически и юридически субекти. Или с други думи, водещата нишка на всякакъв тип общи действия трябва да бъде върховенството на закона. Точно това, което ни е липсвало винаги до сега. Колкото до Европа, Европейският съюз е като демокрацията. Той е несъвършен, но все още в глобален мащаб не е измислено нищо по-добро като модел за междудържавен съюз.

 

Ще завърша с един много специален цитат. Той е от Уйлям Бьоткер, роден в Хамбург американски религиозен водач и влиятелен политически оратор, който през 1916 г. публикува своите забележителни десет принципа «не можеш», които се радват и днес на огромна популярност. Ето ги:

 

• Не можеш да помогнеш на малките хора, като събаряш големите.
• Не можеш да засилиш слабите, като отслабваш силните.
• Не можеш да помогнеш на тези, които изкарват прехраната си със заплата, като унищожаваш тези, които им я плащат.
• Не можеш да помогнеш на бедните, като унищожаваш богатите.
• Не можеш да не изпаднеш в затруднения,като харчиш повече, отколкото получаваш.
• Не можеш да създадеш братство между хората,като разпалваш омразамежду отделните социални групи
• Не можеш да изградиш сигурност от пари, взети назаем.
• Не можеш да събудиш интерес и ентусиазъм към общественитедейности, като отнемеш инициативността и свободата на отделния човек.
• Не можеш да постигнеш възход чрез прекомерно и неразумно харчене.
• Не можеш да помагаш на хората, като постоянно правиш за тях това, което те могат и трябва да правят сами за себе си.

 

Ще се радвам много, ако тези дълбоко либерални нравствено политически принципи бъдат в основата на политиката на НДСВ и приятели! Желая ви успех!

 

Благодаря за вниманието!

 

* В лекцията си авторът изразява своята лична политическа и гражданска позиция и по никакъв начин не ангажира фондация «Фридрих Науман», за която работи в момента.