Предвестникът на новото дясно?
Унгария на Орбан
Публикация на Аспарух Панов във в. Култура, бр.18 (2680) от 11 май 2012 г.
Напоследък името на унгарския министър-председател Виктор Орбан не слиза от страниците и емисиите на европейските медии. Голямо внимание му се отделя и в България, като неговата противоречива политика е обект на различни критични анализи. Въпреки преобладаващите негативни оценки, обаче, огромното медийно внимание рязко повиши интереса към Унгария, но най-вече към новите управленски тенденции, заложени в агресивните политически ходове на унгарския премиер. Какво ли не се изписа за Виктор Орбан, но случайно или не, като че ли всички анализатори пропускат да отбележат либералното политическо минало на Виктор Орбан или го споменават само мимоходом. Дори и далеч неслучайни български автори, които много добре познават Унгария, като международният анализатор Иван Кръстев и политическата журналистка Веселина Седларска, интересно защо, но заобикалят тази тема. Може би я смятат за маловажна. Очевидно тя e пропусната дори и в „сърцераздирателната” статия „Унгарска трагедия, европейски фарс”, публикувана в брой 15 на в. „Култура” от 20 април 2012 г. Самият автор на статията, странният и хаотичен Гашпар Миклош Тамаш, пишещ в стила на българските „интелектуалци” от несъстоялия се проект АБВ, е извървял пътя от либерализма до крайната левица, но анализира политиката на Виктор Орбан, сякаш тя започва едва ли не чак след изборите през 2010 г…
„Либералният период” в политическата биография на партията Фидес и лично на Орбан далеч няма епизодичен характер, а трае цяло десетилетие – от началото до края на 90-те години на XX век, едва ли не – най-успешното време за либералната демокрация след падането на Берлинската стена. Нещо повече, причинно-следствените връзки, довели до преминаването на Фидес от либералното семейство в европейската народна партия, са симптоматични за политическите турболенции, разтърсващи днес дясноцентристкото пространство на повечето посткомунистически страни членки на ЕС. Орбан бе един от малкото изявени политици на „Нова Европа”, който още в края на миналия век предвиди кризите на „социалната държава”, на „мултикултурализма” и на „либералната демокрация”, които днес променят идеализираните ни представи за ЕС не с дни, а с часове.
С Виктор Орбан се запознах в задъханото време непосредствено след 89-а, когато започнах международната си дейност в Съвета на Европа, Либералния интернационал, а по-късно и в германската либерална фондация „Фридрих Науман”. През тези години създадох много политически контакти, като едни от най-интересните са тези с Виктор Орбан и партията Фидес като цяло. Участвали сме заедно с него и негови колеги на различни заседания, срещи, либерални форуми и дискусии. Тогава и Фидес, и Радикалдемократическата партия (РДП), която аз представлявах, споделяхме много общи възгледи за бъдещето на страните си, започвайки от евроатлантическата ни интеграция и завършвайки с необходимостта от радикална и безкомпромисна декомунизация. Нещо повече, и двете партии изключвахме и най-малката възможност за някаква колаборация с бившите комунисти. Различавахме се главно по т.нар. партийно строителство. Стъпка по стъпка, Виктор Орбан превръщаше малката си партия в голяма и мощна политическа сила, а ние също, стъпка по стъпка, разцепвахме голямото и мощно СДС на малки и нищожни политически отломки. Имам удоволствието да познавам много либерални политици от тези първи години на прехода в централна и източна Европа, но трябва да си призная, че бях най-силно впечатлен от Виктор Орбан. Тогава той беше на 30 години, а имаше не само невероятна политическа мотивация и чувство за мисия, но и изградена дългосрочна стратегическа визия за развитието на Унгария.
Виктор Орбан е роден през 1963 г. Завършва право през 1987 г. От април 1988 г. е сътрудник в Централноевропейската група за научни изследвания, спонсорирани от фондация „Сорос“. През 1989 г. получава стипендия от същата фондация и специализира в Pembroke College, Оксфорд, върху историята на английската либерална политическа философия. Започва политическата си кариера през март 1988 г. като един от основателите и говорител на опозиционната студентска организация „Съюз на младите демократи” – Фидес”. На 16 юни 1989 г. Орбан произнася прочутата си реч на площада на героите, с която си спечелва широка политическа подкрепа. В нея той настоява за свободни избори и изтеглянето на съветските войски от Унгария. През лятото на 1989 г. участва в „Кръглата маса”, от 1990 г. е депутат в парламента и председател на ПГ на Фидес, а от 1993 – и председател на партията. Под ръководството на Орбан Фидес бързо се трансформира от радикално студентско движение в модерна умерена дяснолиберална партия. През 1995 г. името на партията е модифицирано във „Фидес – унгарска гражданска партия“. След изборите през 1994 г. Орбан става председател на Парламентарната комисия за интеграция в ЕС и зам.-председател на подкомисията за хармонизиране на законодателството с ЕС. През 1998 г. оглавява дясноцентристкото коалиционно правителство на Фидес и Унгарския демократичен форум и на 35 години става най-младият министър-председател на Унгария. Виктор Орбан е женен с 5 деца. Съпругата му е адвокат.
Фидес започва своите контакти с Либералния интернационал (ЛИ) още през 1990 г., а през 1991, на конгреса в Люцерн, партията е приета за член-наблюдател на организацията. През септември 1992 Фидес става пълноправен член на ЛИ, а Орбан е избран за вицепрезидент на интернационала. От този момент до 2000 г., когато Фидес официално преминава в Европейската народна партия, Виктор Орбан е един от най-известните и популярни либерални политици на нова Европа, поддържан партийно и лично от може би най-влиятелния германски либерален политик Ото Граф Ламбсдорф, тогава президент на Либералния интернационал, а по-късно и председател на Управителния съвет на фондация „Фридрих Науман”. Въпреки че постепенната трансформация на партията от либерална в консервативна започва още след слабите изборни резултати през 1994г., Орбан запазва членството си в либералното семейство и сътрудничеството с фондация „Фридрих Науман“, чиито регионален офис за Централна и Източна Европа по това време се намира в Будапеща, а сега е в София. Де факто, до 2000 г. в Унгария има две либерални партии – по-голямата и мощната е Фидес, а по-малката е Съюзът на свободните демократи. След завоя на Виктор Орбан на дясно, отношенията между тях се обтягат, като свободните демократи завиват на ляво и се заиграват и коалират със социалистите. Точно тази „бисексуалност” на либералите и възхваляваната от тях възможност да се коалират в различни посоки им изяде главата в днешните кризисни времена.
Първото десетилетие на унгарския преход е много успешно и неслучайно Унгария си спечелва авторитета на страната – отличничка от Централна и Източна Европа. За това има и обективни причини. Още през 70-те и 80-те години на XX век, при т. нар. „гулашов социализъм“, унгарската икономика започва да придобива пазарни елементи и след 1989 е в по-добро положение от другите източноевропейски страни. Когато това наследство е съчетано и с успешни (основно либерални) политически и икономически реформи, картината изглежда чудесно. (Както се оказва по-късно, всичко е прекалено хубаво, за да е вярно.)
Тази „унгарска рапсодия“ достига върха си при първото правителство на Виктор Орбан (1998-2002), което подготвя страната окончателно за членството в НАТО и ЕС. Тогава не само в Унгария, но и в други страни, дори и в България при управлението на Царя, се създаде лъжливото очакване, че един път влезеш ли в ЕС, автоматично започваш да живееш по-добре. А на практика какво се получи – двете слаби, некомпетентни и корумпирани социаллиберални правителства, които управляваха Унгария между 2002 и 2010 г., доведоха икономиката до фалит. Всичките икономически решения на тези правителства бяха недалновидни и погрешни, като най-пагубно се оказа рязкото увеличаване на доходите с измамната надежда, че това ще стимулира потреблението и цялата икономика. Това не само че не се случи, но страната изпадна в толкова дълбока икономическа криза, че на изборите през 2010 г. Фидес спечели две трети от местата в парламента. Уникален изборен успех за целия ЕС.
Редица наблюдатели се изненадаха от този резултат и го възприеха едва ли не като някаква неочаквана флуктуация на протестния вот. Ако имаше някой, който беше предвидил и очаквал подобно убийствено квалифицирано мнозинство в парламента и се беше подготвил за него, това беше Виктор Орбан. Само за година и половина той прокара без всякакви усложнения стотици закони. Цялата тази бясна законотворческа дейност завърши с радикална промяна на конституцията, за която Орбан се подготвяше от години и която влезе в сила от 1 януари 2012 г. Много се писа и говори вече за тази конституция, но все пак ще обърна внимание на два момента в нея, свързани, според мен, с новите тенденции в консервативната идеология, които ще доминират дясната европейска политика през следващите години.
На първо място, това е новата роля на национализма. Според самия Орбан, в конституцията е заложена философията, че ако една страна не се самоуважава, ако не е уверена в самата себе си, ако не познава духовните си основи, тя не може да бъде успешна нито в политическо, нито в икономическо отношение. Затова в ЕС силни ще бъдат тези страни, чието чувство за национално значение и самоуважение е силно. Самият факт, че конституцията започва с първия стих на националния химн – „Боже, благослови унгареца”, е достатъчно показателен.
И тук стигаме до правата на малцинствата и различните. В конституцията се забраняват еднополовите бракове, но темата е много по-дълбока. Новите десни политици никога вече няма да допуснат борбата за повече права да се превръща в политическа индустрия… Отведнъж на много места в Европа лъсна голата истина, че малцинствата съвсем не са интегрирани, а живеят в паралелни общества със свои вътрешни правила и закони и контактуват с местната власт само тогава, когато трябва да получат социалните си помощи… Да, под знака на културата на признание, малцинствата трябва се толерират, смята Виктор Орбан, но това не означава да издигаме изключението в правило. Трябва да се зачита начинът на живот на мнозинството и да се съхраняват и развиват неговите виждания.
Втория момент, на който искам да обърна внимание в новата унгарска конституция, е от значение преди всичко за новите страни членки на ЕС от бившия комунистически блок. Той е свързан с директното включване в основния закон на декомунизационни текстове. Новата власт преразглежда комунистическото минало на страната с интензивност, невиждана от началото на 90-те години на миналия век. Сред конституционните промени е и нова формулировка, която определя комунистическото управление като нелегитимно. Друга поправка обвинява социалистите за злоупотреби в миналото: „Унгарската социалистическа работническа партия и нейните предци са криминални организации, чиито лидери носят отговорността за поддържане и ръководене на репресивен режим.”
Тази тема е твърде деликатна за много нови страни членки на ЕС, особено за България и българите. Всички знаем, че комунизмът не може да се върне, но това не ни е достатъчно. Комунизмът е все още вътре в нас – като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като липса на елементарна инициативност и неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС. С една дума, до много голяма степен, комунизмът все още определя нашата „духовно-културно-политическа идентичност“. Именно тук, в нестаналата декомунизация, се крие и основното вътрешно противоречие на българския преход. Да, той доведе до формалното ни приобщаване към „свободния свят”, но кризата на идентичността на българското общество далеч не е преодоляна. Нещо повече, тя е в разгара си! Лично аз съм убеден, че напълно логично ни очаква нова вълна на поляризация, в която темата за декомунизацията ще бъде основно оръжие на новата дясна политика в нашата част на Европа.
Предизборната кампания на Орбан мина под надслова „Голяма победа – голяма промяна“. Какво още промени новата власт, освен конституцията?
На първо място – постигна невиждана централизация на властта чрез неглижиране на институциите или отнемане на тяхната автономност. Беше посегнато върху свободата на медиите с един абсурден медиен закон, беше ограничена независимостта на Централната банка и съдебната система. В икономиката една от първите задачи на Орбан беше да предоговори заема от Международния валутен фонд и ЕС, сключен от социалистите през 2008 г., като премахна строгото контролиране на политиките с аргумента, че „Брюксел и Вашингтон не са Москва“. Въпреки че в края на 2011 г. страната пак опря до международните си кредитори, законите и институциите вече бяха радикално променени.
Много пъти съм се питал действително ли Виктор Орбан цели ограничаване на медийната свобода и независимостта на институциите, с което поставя под въпрос членството на страната си в ЕС? Силно се съмнявам. Много вероятно става дума за добре пресметнати тактически ходове – навлиза се целенасочено все по-навътре в забранените зони, за да има възможност след това за ефектно отстъпление. Ето само две медийни съобщения, които подкрепят тази теза:
„Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу поздрави Унгария за решението да промени спорния закон за Централната банка, който е основна пречка за стремежите на Будапеща да получи нова международна финансова помощ, съобщи агенция Франс прес.“
„Унгарското правителство представи вчера необходимите промени в спорния закон за съдебната система, след като Европейската комисия заплаши Будапеща с наказателна процедура, съобщи Франс прес.“
Очевидно, „голямата промяна” в Унгария има много измерения и трудно може да бъде анализирана само с либерални въздишки и левичарско интелектуалничене. Без съмнение, Виктор Орбан е една от най-сложните и противоречиви личности в унгарската политика. И не само в унгарската, но и в европейската. Такъв е и неговият принос. Той има огромни заслуги за успешната декомунизация на Унгария, за нейното ново национално самочувствие и за успешната й европейска и евроатлантическа интеграция. Неговият първи управленски мандат от 1999 г. до 2002 г. е ключов за членството на Унгария в ЕС и НАТО.
Но дълбоко в себе си Орбан не е демократ. Нито спрямо медиите и политическите си опоненти, нито по начина, по който неглижира институциите и поляризира гражданското общество. И все пак, той е политик, който е готов да спазва демократичните правила. Особено, ако сам ги е написал. Най-голямата му, фундаменталната му слабост, обаче, не е толкова неговата съмнителна демократичност, колкото пълната му неспособност да работи в коалиция. Той не търси коалиционни мнозинства, за да разшири социалната база на управлението си и да омекоти първоначалния удар от радикалните реформи. За Орбан смазващото еднопартийно мнозинство е смисълът на политическата борба. Затова той не можеше да остане либерал и да се задоволява да бъде езичето на везната. Виктор Орбан винаги ще споделя либералните икономически възгледи на конкуренцията и свободния пазар, ще защитава плоския данък от 16%, който е запечатал дори и в новата конституция, ще работи с настървение за „силна и многобройна средна класа, която да се превърне в гръбнака на нацията“. Но той винаги ще бъде далеч от политическото разбиране за либералната демокрация, крепяща се на върховенството на закона, разделението на властите и взаимно контролиращите се автономни институции. Въпреки това, политическият и държавнически капацитет на Виктор Орбан е значително по-висок от този на опонентите му в унгарската политика. Особено ако го сравняваме с типажи като неговия критик и също бивш либерал Гашпар Миклош Тамаш…
И нека никой не си прави илюзии, че има сериозно напрежение между ЕС и Унгария. Напротив, Виктор Орбан винаги е държал и винаги ще държи на ЕС. На последния митинг пред парламента през март т.г. по случай 164-годишнината на унгарската революция от 1848-1849 г. и войната за независимост, той заяви пред 250 хиляди свои поддръжници: „Ние разбираме, че има много проблеми в Европа, зъбните колела тракат, а нервите са опънати. Но като нация с 1000-годишна история в Европа, ние имаме изискване: ние искаме равнопоставеност за Унгария. Ние отказваме да бъдем втора ръка европейски граждани.“ Ето тук е разковничето, без значение дали ни харесва или не. Независимо какви закони ще приема Унгария и какво ще се случва в ЕС, малката Унгария ще бъде винаги на голямата европейска маса, когато се взимат важните решения. А къде сме ние с гайдите? Тук има само един отговор. Както заяви много сполучливо напоследък Стефан Тафров: „Ако не си на масата, ще бъдеш в менюто!“.
София, 25 април 2012 г.
Б. а. В статията авторът изразява личната си гражданска и политическа позиция и не ангажира фондация „Фридрих Науман”, за която работи в момента.
Източник: в. Култура
