Анализ на Борис Попиванов в Труд, 13 ноември 2012 г.
Новината едва ли е новина за някого. Членската маса на партиите в България се топи, и това не е от вчера. Най-лесно е да махнем с ръка и да кажем: за какво ни е притрябвала. Или да обясним, че тенденцията е общоевропейска. Вървим от масови към електорални партии, от такива, които правят събрания и митинги, към такива, които се мобилизират само по избори.
Хората не искат вече да участват пряко в партийния живот. Искат да са публика. Да казват само “да” или “не” на поредния продукт, който политическият Телешоп рекламира. И да го плащат – с данъците си.
В България става като в Европа, но винаги го има едно “не дотам”. Не сме спрели да се интересуваме от политика. С частичното изключение на БСП и ДПС обаче у нас партийната лоялност е дефицитна стока. “Политическо номадство” отдавна е етикет за може би половината от политиците през прехода. Избирателите имат правото да са номади. А партийните членове? Броят им, показват и публикуваните в понеделник в “Труд” данни, зависи от конюнктурата.
Новите партийни явления, заливащи сцената, от НДСВ през “Атака” и РЗС (дали ще бъде така с ГЕРБ един ден, предстои да видим), ударно трупат членове, които после постепенно се стопяват.
По учебник партийното членство е смятано за една от основните политически активности на гражданина. Чрез него той влияе, избира партийни ръководства, дава мнения за програми и приоритети, има свой дял във формирането на партийната линия. Ако това е така, у нас тази активност видимо е утихнала.
Партийните членове често не виждат мотивация от членството си. Да, когато партията е на власт, вероятно носи позитиви – като възможности, кариера, бизнес. Само дето в опозиция този мотив се губи, и второ, не винаги действа и не за всички. Някои получават бонуси от участие в партийния живот. Други не. Някои се издигат и те задминават, без да виждаш в тях особени качества, и за беда в очите на публиката стават емблеми на твоята партия. Други илюстрират поговорката за магарето, дето го водят на сватба, но не за да се весели.
Партийните активисти, и особено младите, биват използвани за публика в телевизионни изяви.
Дават им да тичат по кампании, да събират подписи и да лепят плакати. В това няма нищо лошо, партийната машина работи така. Стига да го има и израстването, развитието, както германските или френските партии правят със своите членове – предоставят им първоначално малки позиции, изпробват ги на различни постове, преди да им дадат по-голям шанс за партийна кариера. Като си се обрекъл на една партия, ще жертваш време и усилия за каузата. Но на никого каузата в живота не е да лепи плакати.
Все по-изтъняваща става и властовата реализация на партийните членове. От времето на НДСВ насам през управлението минават все повече депутати, шефове на агенции, заместник-министри и министри, дори вече президенти и вицепрезиденти, които нямат партийна обвързаност и са широко похвалени като експерти. Да си експерт, значи да си по-добър, да разбираш нещата. Щом си в партия, си втора ръка, поне в очите на обществото. Или не те бива да си гледаш своята работа, или си пристрастен и необективен, сякаш експертът по дефиниция е безпристрастен.
За част от партийните членове подобно отношение няма как да не е обидно. Отдаваш години на партийна работа, обучаваш се, обучаваш и накрая идва някой, който не е виждал наяве какво е политика, но е бил успешен мениджър на фирма или професор по нещо си – и те измества. Отново се връщаме към германския и френския опит – политиката е професионална дейност, в смисъл на дейност за подготвени именно в политиката хора, а не за професионалисти от друга сфера. Не от всеки блестящ хирург например би излязъл блестящ здравен министър.
Партийните членове го знаят добре, но началниците им често решават да се харесат на обществото и залагат на хирурга.
Стигаме и до още един фактор – партийните членове не вярват, че действително влияят.
Едно е да отделиш един час, за да идеш до кварталното училище да гласуваш, друго е да инвестираш ежемесечно времето си, да предлагаш, настояваш, критикуваш, а накрая да виждаш, че на върха правят, каквото си искат, каквото им шепнат незнайни пиари или каквото им диктуват отвън. И хората логично се ориентират към други начини да влияят върху политиката – чрез граждански организации, медии, бизнес корпорации, дори и с фейсбук групи, ако успеят да съберат хора, с които нещо да поискат от властта.
Всичко това са може би нормални процеси. Но в българската история партиите, добри или лоши, са били масови. Корумпирани или не, те единствено са изразявали някаква представителност и са били спирачки пред авторитарните тенденции. Затова трябва сериозно да се замислят какво правят в политиката и управлението, ако не държат лека-полека да се превърнат в спирачки на самите себе си. За съжаление, в прехода те бяха повече месомелачки на кадри, отколкото ковачници. Все още всичко е обратимо.
Автор: Борис Попиванов
Източник: Труд
