публикувано на 01 февруари 2013 на страницата kingsimeon.bg
1945 г., 1 февруари. „Народният съд” на комунистическия режим осъжда на смърт тримата регенти Н.Ц.В. Княз Кирил, ген. Никола Михов и проф. Богдан Филов. На смърт са осъдени още 8 царски съветници, 22-ма министри от последните три правителства преди 1944 г., 67 депутати, 47 генерали и висши офицери. 150 души. Почти целия политически елит на България до комунистически преврат на 9 септември.
Още същата нощ присъдите са изпълнени. Осъдените са оковани във вериги и натоварени на камиони. Откарват ги до една яма, издълбана от бомба, близо до Софийските гробища. Разстрелвани са един след друг. Проф. Александър Станишев – световно известен медик и министър на вътрешните работи и на народното здраве до 2 септември 1944 г., е заставен да установява смъртта им. Той е убит последен с куршум в тила. Телата са затрупани със сгурия. Мястото на екзекуцията е пазено в тайна, но през следващите седмици близки на убитите научават и носят цветя и свещи на масовия гроб. Комунистическият режим се опитва да предотврати поклоненията на гроба, като го превръща в бунище.
Присъдите и репресиите на „народния съд” са най-мрачната част от новата история на България и на Европа. Комунистическата върхушка използва „народния съд” като инструмент за политическа саморазправа, потъпквайки грубо Търновската конституция, принципите на правото и на демокрацията. Съставите на „народния съд”, обвиняемите и присъдите се определят от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От така наречените„народните съдии” не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Всички те изпълняват нареждането на Георги Димитров, издадено от Москва, при това на руски: „Оправдать никого не следует“ (б.р. „Никой не трябва да бъде оправдан”).
От 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения. Съдбата на останалите е неизвестна. „Народният съд” произнася 9155 присъди. 2730 от тях са смъртни, 1305 – за доживотен затвор. За сравнение – на Нюрнбергския процес на смърт са осъдени 12 души.
На осъдените са наложени тежки глоби, конфискация на движимо и недвижимо имущество, лишаване от права.
Много от смъртните присъди са издадени за хора, които вече са убити в чистките след комунистическия преврат на 9 септември. Сред тях има дори хора, които са убити от комунистически терористични групи през 1943 г. За по-малко от година комунистите избиват повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила след Освобождението.
През декември с решение на Министерския съвет са открити и „Трудово-възпитателни общежития за политически опасни лица”. Без съд и присъда там са изпратени хиляди хора. Според Специалната комисия, разследвала зверствата в лагерите, от 1944 до 1962 г. в лагерите са били изпратени 23 531 души. По политически причини там са затворени 14 647 души. Лагерите в Белене и Скравена стават символ на най-големите комунистически зверства.
Смъртните присъди се изпълняват до 1947 г.
Малко преди разпускането на „народния съд” Георги Димитров дава заповед за нова вълна репресии срещу близките на подсъдимите. С радиограма до Трайчо Костов от 19 април 1945 разпорежда: „Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля.”
На 30 юни 1993 г. е отменена първата присъда на Народния съд. Присъдата срещу тримата регенти е отменена през 1996 г. Днес на мястото, където са разстреляни, има паметник.
„Кървавият четвъртък”
(из книгата на Царица Иоанна „Спомени”, написана през 1964 г. и публикувана за пръв път на български през 1991 г. )
„Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобед. Беше четвъртък, който в България още се нарича Кървав Четвъртък. …Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. Чух четенето по радиото. До мен беше Мария Луиза (на 12 години), която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже и на брат си, който също беше много привързан към чичо си и плакаха дълго заедно.
…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.
…На осъдените преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията.
…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.
…На следващия ден след екзекуцията на регентите… ми телефонираха от София. Тримата комунистически регенти желаеха да дойдат да изкажат съболезнованията на правителството за смъртта на моя девер Княз Кирил! Не успях да отговоря, че не желая да виждам никого. Вече бяха тръгнали и трябваше да ги приема. Не знаеха какво да кажат. Измънкаха: „Ваше Величество, поднасяме Ви нашите съболезнования…”. Каза след няколко минути: „След като Вие, господа, сте си направили труда, използвам случая да Ви предам, че, не можейки да приема това, което стана, желая да замина, да напусна страната. Останаха слисани. Не очакваха подобен отговор. „Ще трябва да говорим за това с министър-председателя”, отговориха… Минаха 15 дни. Ганев се появи: „Нося ви отговора на министър-председателя. Той от името на правителството моли Ваше Величество да остане. Вашето заминаване ще направи лошо впечатление в страната”. Отговорих: „Ако е за страната, ще остана, но повтарям на Вас, господа, че считам моето решение само за отложено”. Ганев настоя: „Необходимо е за доброто на България”.
… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък” Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години. Вече нямаха значение доводите за моя живот, а средствата да спася техния. Един от регентите беше дошъл да ми държи следната реч: „Вие можеше да бъде доволна…”. „От какво?”. „Че не Ви убиха”…
източник: kingsimeon.bg
снимка: kingsimeon.bg
