Текстът на Аделина Марини е публикувана на 08 май 2013 на интернет страницата euinside.eu
Със сигурност обаче това няма да е последният, защото от ден на обединението, той се превръща все повече в ден, който маркира колко много е нараснало разделението. В периода преди дълговата криза в еврозоната ЕС беше уникалния проект, успял да преодолее враждите и войните в Европа, за което миналата година получи Нобеловата награда за мир. Пет години от началото на кризата обаче романтиката от следвоенното обединение вече я няма. Тя отстъпи на недоверието, страха и дори омразата. Границите полека-лека се затварят, парите започват да се отдръпват, единният пазар е все по-малко единен, протекционизъм дебне отвсякъде. Национализмът е във възход, забъркан някъде в опасен коктейл с популизъм. Общите европейски ценности биват тълкувани по различен начин от Будапеща до Лондон и от Берлин до София. И всичко това на фона на все по-ясната реалност, че нито е възможна крачка назад, нито пък стъпка напред. ЕС достигна своя пат.
Къде сбъркахме?
Покрай еуфорията от падането на Берлинската стена и желанието страните от дясната й страна да „се върнат обратно“ в Европа беше пренебрегната важната подробност какво са преживели тези страни, докато Стената я имаше. И тук не би трябвало да говорим само за Берлинската, но и за стените, които са отделяли испанската, португалската и гръцката диктатура от бързо възстановяващия се благодарение на плана „Маршал“ свободен европейски свят. Испания, Португалия и Гърция прекарват по-голямата част от 20-и век под диктатура. Португалия и Испания се присъединяват към Европейската общност през 1986-а година, само десетилетие след като са се отървали от тиранията. В Гърция диктатурата също си отива през 1974-а година, а страната става член на ЕС дори още по-бързо от иберийските държави – през 1981-а година.
През 2004-а година пък е „големият взрив“ в разширяването, при който в ЕС влизат 8 страни от бившия соцлагер, разделения Кипър и миниатюрната Малта. Голямото разширяване завършва през 2007-а година, когато едва-едва, почти куцукайки, до еврочленството успяват да стигнат Румъния и България, макар и с патерици. Точно тогава вече започваше леко да се появява образът на големия проблем. Проблемът с неразбирането и непознаването. Липсата на ясно съзнание какво прави с хората и обществата тирания като социалистическата диктатура, военната диктатура или каквато и да било друга диктатура. И най-вече липсата на съзнание колко време е нужно, за да бъдат преодолени историческите натрупвания, така че ЕС да бъде една наистина хомогенна общност между равноправни субекти, които не си създават проблеми едни на други, а се движат заедно в една посока като се подпомагат взаимно. Подпомагат, не влачат едни други.
[…]
Прочетете целия анализ на интернет страницата euinside.eu
