Въпреки споровете около нея, датата 3-ти март излъчва неповторим патриотично-възрожденски дух, който заслужава огромно уважение. И то специално заради героичното българско опълчение. Поне в нашето семейство мислим така. Съпругата ми е правнучка на опълченеца Петър Николов Петров (1854 – 1950), останал предпоследният жив участник в Руско-турската война 1877/78 г.[i] Той служи в шеста опълченска дружина, която участва в боевете за Казанлък, Стара Загора, Нова Загора, Джуранлий и Шипченския проход. При преминаването на Балкана през зимата, дружината се включва в състава на главните сили под командата на генерал Скобелев. След Освобождението води изключително интересен и динамичен живот. Бил е градоначалник в Брезник, Ихтиман и Самоков, а от началото на ХХ век се преселва в София. Поддържа контакти с Иван Мърквичка, Арнолдо Дзоки и проф. Андрей Протич, настоятел е в църквата „Св. Неделя“, включен е в делегациите, съпровождащи Робиндранат Тагор и Фьодор Шаляпин при посещението им в София. Носител е на редица ордени и медали, почетен гражданин е на Стара Загора. Има седем деца. Умира на 20 август 1950 г. на 96-годишна възраст.
Без съмнение смисълът да се връщаме към историята е преди всичко в извличането на поуки за настоящето и бъдещето. Но тези изводи могат да бъдат направени, само когато почиват на реални исторически факти и документи. Когато фактите се манипулират обаче, в името на конкретни конюнктурни политически цели, цялото общество може лесно да бъде подведено. Точно с тази цел историята, специално на българо-руските отношения често се митологизира. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с лъжи, като за митологията на руската „любов“ към България могат да се напишат поредица от томове.
Хубаво е точно около 3-ти март да си припомним например фактите, че пътят към българската независимост нито започва, нито завършва със Санстефанския договор, за който така или иначе е било предварително договорено, никога да не се реализира. Първата стъпка към освобождението е учредяването на Българската екзархия през 1870 г. В рамките на Османската империя екзархията не е само независима национална църква, а и форма на автономия, тъй като екзархът, избиран свободно от българите и утвърждаван от султана, се определя в султанския ферман като върховен представител на българската нация пред османските власти и пред правителството в Цариград. Територията на екзархията е близо 220 000 кв. км. и включва всички земи населени с преобладаващо българско население според стриктните регистри на населението.
И неслучайно точно Руската църква изиграва основната роля Цариградската патриаршия да обяви схизма против Българската екзархия през 1872 г. По настояване на руския посланик в Цариград – не някой друг, а „любимият ни“ Граф Игнатиев, който подписва и Санстефанския договор, нашите владици са заточени. Схизмата против Българската църква продължава чак до 1945г. Да, „многоликият“ граф Игнатиев подписва Санстефанския договор, но преди това изиграва важна роля за провала на Цариградската конференция на 18 януари 1877 г., на която Великите сили се споразумяват за територия на новата Българска държава много близка до територията на Българската екзархия. [ii], [iii]
На този фон голямата дискусия, кога трябва да е националният ни празник, тепърва предстои. Тази дискусия няма да е лесна, защото ще бъде не само историческа, но и политическа. А у нас няма лесни политически дискусии. Обществените настроения в България винаги са били поляризирани, от възстановяването на държавността ни с приемането на Търновската конституция, та до ден днешен. Независимо какви са били социалните, политическите, икономическите и културните предпоставки за поляризацията през годините и при различните системи на управление, на единия полюс винаги е проруската, а на другия – прозападната ориентация.
Това фундаментално за България ценностно разделение никога не е затихвало, дори и след приемането ни в ЕС и НАТО. Напротив, през последните години то се разгоря отново с пълна сила. Драматичните събития в Украйна отприщиха една нова вълна от страстно проруска и дълбоко антиевропейска, антиамериканска и антинатовска обществена енергия, необяснима за днешното ни битие на неразделна част от Свободния свят. Всичко трябва да има своите логични граници, дори и русофилството. И то особено днешното, изповядвано от „Атака“ и превърнато в необуздана политическа истерия…
Когато търсим най-подходящия за страната ни национален празник трябва да мислим преди всичко за датата, която ни обединява в исторически план, но едновременно с това и ни приобщава към днешните ни европейски ценности. И това решение трябва да бъде взето при общото ни разбиране за национални интереси и при взаимна толерантност между политическите ни различия. Не искам да засегна политическите пристрастия на никого, но всеки ден се питам има ли друга европейска столица, в която пред националния парламент има паметник на руски император, а само на 500 м от него и гигантски паметник на Съветската армия, след като нито един съветски войник не е загинал на българска територия. Също така ми се струва странно, идеалният център на българската столица да е затворен между улиците „ бул. Цар Освободител“, „Бул. Дондуков“ и „Московска“, а катедралният ни храм да носи името на руския светия „Св. Александър Невски“. Но това е историята ни и едва ли ще тръгнем да сменяме тези имена, които носят в себе си точно поуките за бъдещето ни. Още повече, че император Александър Втори едва ли ще слезе от прекрасния си кон, изваян от Арнолдо Дзоки, за да финансира руското лоби в България.
Но националния си празник трябва да сменим. И широкото обществено обсъждане би трябвало да почне колкото може по-скоро, като на края изберем „сакралната“ дата с национален референдум. Лично аз подкрепям становището на проф. Пламен Цветков, че най-подходящата дата е денят на независимостта 22 септември, като едно чисто българско дело, с което България става част от Европа. Винаги съм държал на приемствеността и в семейството, и в историята, и в политиката. Много знаково за мен в тази посока бе честването на стогодишнината на българската независимост през 2008 г. Ако обявяването на независимостта през 1908 г. от Фердинанд Български бележи началото на пътя ни към Европа, то подписването на договора за присъединяване към ЕС преди 10 години от неговия внук Симеон Втори в качеството на български министър-председател, бележи един следващ етап от този дълъг трънлив път към постигане на националните ни интереси. Какъв по-добър позитивен пример за приемственост в българската държавност. Стига да можеш да я почувстваш и оцениш.
